Хийт се опита да го хареса, но без особен успех.
— Значи можете да се успокоите — каза тя. — Няма да имате проблеми в Централното управление.
— Засега никакви — отвърна той, без да разчете подтекста. Ники се зачуди къде са се дянали мъжете с усет към иронията. — Изглежда сте се проявили като герой. Няма да се отрази никак зле на повишението ви.
— Предвид алтернативата, предпочитам да стане по старомодния начин — каза Хийт.
— Разбирам ви — каза той, без да я погледне. Повече го интересуваше тялото под платнището. — Кой е той?
— Мъж от латиноамерикански произход, 28 до 30-годишен. Няма документи. Ще проверим отпечатъците.
— Видяхте ли ги? — Ники поклати глава. — Да имате представа кои са?
— Все още не.
Той я огледа и решителността й не му убягна.
— Казаха, че джипът в тунела е изчезнал. Нито следа от шофьора — онзи, когото казахте, че сте застреляли. — После той добави: — Били са професионалисти.
Хийт винаги се дразнеше, когато писарушките цъфнеха след екшъна и започнеха да се правят на ченгета. Отвърна само:
— На мен ли го казвате?
Той погледна към часовника си, а после — наоколо.
— Между другото, къде е шефът ви? Къде, по дяволите, е Монтроуз?
Чукът я дразнеше, но не грешеше. При инцидент, в който бяха замесени хората им, началниците на полицейските управления винаги идваха първи. Капитан Монтроуз не се появи при замъка „Белведере“ и когато Ники се върна в участъка, не го намери и там.
Колегите й до един знаеха за станалото и когато влезе в общия офис, всички погледи се насочиха към нея. Ако професията й беше друга, Ники щеше да бъде принудена да прекара целия ден в компанията на изпълнени със съчувствие колеги, които се опитват да изкопчат всяка подробност и да я накарат да сподели чувствата си. С ченгетата не беше така. Тон даде Очоа, който дойде до бюрото й и демонстративно погледна стенния часовник.
— Крайно време беше да се появиш — каза той. — Някои от нас се скъсват от работа.
Роули се завъртя със стола си, обръщайки се към тях.
— Дано да не си ни бавила без причина.
Хийт се замисли за миг и каза:
— Имах глупостта да мина през парка. В тунела беше ад.
Детектив Очоа сложи на бюрото й кълбото връв за хвърчила, което държеше в ръка.
— Какво е това? — попита тя.
— Стар трик. Завържи единия край към пистолета си.
Той й намигна и цъкна с език. Тримата замлъкнаха за пет секунди, позволявайки на мълчанието да изрази приятелските им чувства. Роули се надигна и сложи край на интервала.
— Готова ли си да чуеш какво открихме?
— И още как — отвърна Хийт. Не просто търсеше утеха в работата — сега мотивите й да закове този случай веднъж завинаги вече бяха лични.
„Лансър Стандард“, доставчиците на ЦРУ, най-сетне бяха определили среща на Роули с Лорънс Хейз, който на другия ден се връщаше от тренировъчната им база в пустинята Невада.
— Странно — каза Роули. — Секретарката му каза, че е съгласен да се види само с теб. Назова те конкретно, по име — детектив Хийт. Изобщо не съм те споменавал.
— Нахално е, но означава просто, че си е направил домашното — каза Ники. — Военен е и сигурно иска да говори с шефа на отряда.
— Зает човек е — каза Очоа на партньора си. — Защо да си губи времето с нещастник като теб?
— Нещастник? — повтори Роули. — Партньоре, разговаряш с Краля на охранителната мултимедия. Наскоро присъединих и хард дисковете към владенията си.
— И какво открихте, сир? — попита Ники.
— Огледах още веднъж компютъра на отец Граф и открих линк към втори имейл акаунт, който не отваря Аутлук. Влязох и открих само една папка, наречена „ЕМА“. Нямаше запазени имейли, включително в кутията. Акаунтът или е неактивен — предположи Роули, — или е бил почистен из основи.
— Обади се на г-жа Борели в жилището на пастора — каза Хийт. — Виж дали това име й говори нещо. — Тя хвърли още един поглед към тъмния кабинет от другата страна на общия офис. — Да сте виждали Монтроуз?
— Не сме — каза Хайнзбърг, която тъкмо идваше. — Телефонът му ме препраща директно на гласова поща. Какво мислиш, че значи това?
— Капитанът напоследък е доста странен, но трябва да призная, че това не го разбирам.
Ники си спомни предупреждението му час преди засадата — беше й казал да си пази гърба — и се зачуди дали това е било нещо повече от общ съвет. Лакомият поглед на Хайнзбърг й подсказа, че сега не е моментът да мисли на глас за шефа си и тя смени темата.