— Откри ли нещо за парите в кутиите от бисквити?
— О, да, и знаеш ли какво? — отвърна тя. — Серийните номера са от банкноти, използвани при операция на УБН15 преди години.
— Как така мангизите от федерално разследване на сделка с дрога са се озовали на тавана на един свещеник? — попита Очоа.
— Знаем ли с кого е била сключена сделката? — каза Хийт.
— Да, с Алехандро Мартинес — отговори Хайнзбърг и се посъветва със записките си. — Приел е споразумение за две години в „Синг Синг“ и вече е излязъл. От освобождаването му през 2007-ма е чист.
Ники отиде до дъската и написа името му до бележката за откраднатите пари.
— Да видим колко е чист този Алехандро. Доведи го да си поприказваме.
Тъкмо бяха тръгнали да изпълняват задачите си, когато от вратата се разнесе познат глас:
— Доставка за Ники Хийт!
Влезе Джеймисън Руук, преметнал на ръката си дрехи, току-що взети от химическо чистене.
— Виж какво, не мога да зарязвам всичко и да тичам насам всеки път, когато се оплескаш с кръв.
Хийт погледна към дрехите, взети от гардероба й, после към Руук и накрая — към Роуч, и вдигна вежда.
— Ами, решихме — обясни Очоа, — че не е зле да му кажем как върви работният ти ден.
— Наистина ли го прободе с ледена шушулка? — попита Руук и когато Ники кимна, каза: — Моля те, кажи, че си му креснала „Замръзни на място!“, би било идеално. — Руук се хилеше, но тревогата му личеше. Той сложи свободната си ръка на кръста й. — Детективе, добре ли сте?
— Добре съм, добре съм. Не мога да повярвам, че ги донесе — каза тя и взе дрехите.
— Смятам, че си подхождат… В гардероба ти се наблюдава една крайно практична монохромна тенденция, не, че критикувам. Добре де, критикувам. Трябва да отидем на пазар.
Тя се засмя и извади две неща от неговата селекция.
— Тези стават — каза Ники и го целуна по бузата, което беше рядка проява в служебни условия. — Благодаря ти.
— Мислех, че имаш охрана, какво стана с твоя Дзвер?
— Бедният Харви, да можеше да го видиш! Беше покрусен. За пръв път го блокират така след толкова години служба.
— Колко… зверско. Каквото и да става, имаш нужда от някой по-добър. Когато отидох в апартамента ти, отпред имаше кола и оттам наблюдаваха, личеше си.
Ники изтръпна и закачи дрехите на облегалката на стола си.
— Откъде разбра, че наблюдават?
— Когато тръгнах към тях, отпрашиха. Изкрещях „Стой!“, но не спряха.
— Крещенето никога не помага — отбеляза Роули.
— Видя ли шофьора, можеш ли да опишеш колата? — попита Очоа с отворен бележник. — Не можеш да я опишеш, нали?
— Не — каза Руук и извади тефтера си. — Номерът ще ви свърши ли работа?
— Готово — каза Роули. — Колата, която си видял, е собственост на „Файъруол Секюрити“, местен охранителен филиал на… готови ли сте? „Лансър Стандард“.
— Да ги погнем, да идем още сега — каза Руук. — Положително те са ти направили засада. Всичко съвпада — наблюдението, военната тактика, да тръгваме!
Ники облече чисто сако и каза:
— Първо на първо, да не чувам никакво „ние“, Руук. Вече не се разкарваш навсякъде с мен, това приключи. Второ, нямаме за какво да се хванем. Трето, ако са намислили нещо, не искам да са наясно, че знам…
Руук седна.
— Като стигнеш до петнайсето, кажи ми. Престори се, че съм от детския отбор по бейзбол. Няма ли да ме пощадиш?
Тя сложи ръка на рамото му.
— Не грешиш напълно. Естествено, че този Хейз и „Лансър Стандард“ привлякоха вниманието ми, но да подходим както трябва.
— „Да подходим“ ли каза? Защото това е първо лице множествено число, ще рече „ние“.
Ники се засмя, бутна го и той се завъртя със стола си. После тя почувства присъствието на Очоа, който стоеше насред общия офис, блед като смъртник. Усмивката й се стопи.
— Мигел?
Той проговори с толкова тих глас, че думите му нямаше да се чуят, ако в помещението не бе настъпило пълно мълчание.
— Капитан Монтроуз… е мъртъв.
Осем
Кварталът беше във владение на отдел „Специални разследвания“ и те щяха да го държат, докато им отърва. Руук, който харесваше Монтроуз и знаеше колко много означава той за Ники, искаше да я придружи за подкрепа, но тя отказа. Знаеше, че щяха да допуснат само най-близките и беше права. Дори тя и Роуч трябваше да паркират до жълтата лента и да вървят до местопрестъплението — толкова строго охранявано беше. Докато минаваше, журналистите я викаха, но тя гледаше само напред и ги пренебрегна, особено Там Шфайда, която подскачаше край ограничителната зона, като блъскаше останалите репортери и отчаяно молеше за коментар.