— Прегледахте ли вече колата? — попита Роули.
— Няма бележка, ако това питате. Колегите взимат отпечатъци, което ще отнеме известно време. Оръжието му е на килимчето. При първия оглед не видяхме нищо необичайно в колата. В багажника открихме стандартните неща — аптечка, защитна жилетка и тъй нататък. О, и две брезентови торби с консерви кучешка храна. Явно е имал куче.
— Пени — каза Хийт, а гласът й изневери. — Дакел.
Докато вървяха към колата на Роуч, Фелър и Ван Мийтър ги повикаха.
— Съжалявам за капитана — каза Фелър.
— Гадна работа — изказа се Ван Мийтър.
— Шофьорът от „На повикване“ каза ли ви нещо? — попита Хийт.
Фелър поклати глава.
— Само подробностите за това как го открил. Нищо необичайно.
— Знаете ли какво? — каза Ники. — Няма начин това да е случайност. Не знам какво става тук, но явно е по-сериозно, отколкото подозирахме.
— Съгласен съм — каза Очоа.
— Група полувоенни ме погнаха в парка, опитаха се да ме убият — каза тя. — Нямат никаква връзка с мен, нито са ми пресичали пътя преди, ако се съди по онзи, когото убих. Два часа по-късно Монтроуз е мъртъв…
— Пред дома на Граф. Не очаквам някой да повярва, че е съвпадение — съгласи се Роули. — Нещо става.
— Вижте, знам, че държахте на него — каза Фелър. — Загубата е голяма, съчувствам ви, добър човек беше. Обаче…
— Какво? — попита тя.
— Стига, да бъдем обективни. При цялото ми уважение, това е твърде лично за всички вас — каза Ван Мийтър. — Шефът ви беше под огромно напрежение. От „Полис Плаза“ 1 го бяха стиснали за топките, жена му почина…
Фелър довърши мисълта на партньора си.
— Не е тайна колко нещастен беше. Ники, знаеш, че ще кажат, че е самоубийство.
— Защото е самоубийство — допълни Ван Мийтър. — Държите се, сякаш говорим за Зона 51, обаче той просто е налапал дулото.
Изкушението да закрещи беше много силно, но вместо да се поддаде, Хийт потърси полицейската си резервираност и когато я откри, се замисли върху думите им. Възможно ли беше капитанът да е отнел собствения си живот заради огромното напрежение — в добавка към странното поведение, на което бе станала свидетел? Шефът й, който беше претърсил дома на пастора и очевидно се опитваше да попречи на разследването й, седеше в колата си с куршум в главата. И всички бяха убедени, че е самоубийство.
Самоубийство ли беше? Или той се беше забъркал в нещо? Възможно ли беше да е пресякъл границата и да си е изцапал ръцете? Не. Ники се отказа от тези мисли. Онзи Чарлз Монтроуз, когато познаваше, не би постъпил така. Тя не можеше да си го представи.
Детектив Хийт потрепери. Не знаеше какво става, но бе сигурна в едно. Изправена в снега, насред най-студената зима на века, тя стоеше на върха на айсберг. А около нея плуваха акули.
Когато се върнаха в управлението, лилавото знаме вече беше закачено над главния вход. Всички работеха както обикновено, разбира се, но атмосферата бе мрачна. Докато пресичаше фоайето на път към „Убийства“, Хийт забеляза жалейките върху значките на униформените полицаи. Разговорите навсякъде бяха приглушени и заради това звънът на телефоните звучеше някак по-пронизително. Офисът на Монтроуз бе все така тъмен и празен, а вратата беше запечатана.
Преди да се отбие при нея, детектив Раймър я изчака да се настани на бюрото си и след като двамата изказаха накратко съболезнованията си, й подаде някаква папка.
— Току-що пристигна — идентифицирали са твоя човек от парка.
Детектив Хийт отвори папката и оттам в нея се вторачи портретна снимка на стрелеца, когото бе намушкала в двора на замъка „Белведере“. Серджо Торес, роден на 26 февруари 1979 г., беше започнал с дребни кражби, насочвайки се към радиокасетофони за коли, и бе лежал в затвора достатъчно дълго, за да се свърже с някои латиноамерикански банди. Тези познанства му бяха спечелили още няколко присъди за нападения и кражба на коли.
Хийт затвори папката на скута си и се взря в празното пространство.
— Съжалявам — каза Раймър. — Трябваше да изчакам.
— Не, не, не е това — каза Ники. — Просто… не ми се връзва. Пише, че Торес няма военна подготовка. Видях го в действие, имаше сериозни умения. Как един член на банда се научава на такива неща?
Телефонът й иззвъня — Руук отново си опитваше късмета. Сигурно се обаждаше за десети път. Ники отново не вдигна — ако го направеше, трябваше да говори за станалото, а след това то щеше да стане истинско, а станеше ли истинско, край. Хийт не можеше да си позволи това в момента. Не и пред всички останали, не и докато кандидатстваше за лейтенант.