— Сподели ли с някого подозренията си? „Вътрешни разследвания“? Новите ти приятели в Централното управление?
— Не, защото бяха само косвени, нали разбираш. Той вече страдаше достатъчно — реших, че вдигна ли и този капак, кутията на Пандора ще зейне. — Долната й устна потрепери и тя я прехапа. — Днес сутринта му заговорих за това. Той ми се нахвърли, но трябва да ти кажа, че го заболя. Много го заболя. — Тя отпусна глава назад и стисна очи, решена да не заплаче и продължи: — Срам ме е да го призная, но тази сутрин в парка част от мен…
Той разбра накъде бие.
— Зачудила си се дали не е замесен.
— Само за секунда. Секунда, заради която се мразя, но накрая на срещата той ме предупреди. Нямаше как да не ми хрумне.
— Ники, нищо лошо няма в това да си помислиш нещо. Особено при твоята професия. Престани, това ти е работата.
Тя кимна в знак на съгласие и се насили да се усмихне леко.
— Успяхте ли да идентифицирате нападателя ти, човекът ледена шушулка?
— Ти си болен, Джеймисън Руук.
Той театрално се поклони.
— Благодаря, благодаря.
После Хийт му разказа за Серджо Торес — че според досието му е най-обикновен член на банда, но е бил обучен като войник.
— Не разбирам — заяви Руук. — Как един напълно тривиален градски обесник е овладял военни методи и маневри? Удивително.
— Да… — изгледа го Ники, присвила едното си око. — И аз това си мислех.
— Проучи ли дали не е свързан с бандата „Мара Салватруча“? Говори се, че преди около година обещали награда за главите на всички ченгета от Нюйоркската полиция — каза той. — А сега последни новини от пътуването ми — картелите ще подлагат гангстерите от МС-13 на полувоенна подготовка, за да участват в тяхната нарковойна в Мексико.
— Ще го проуча утре. — Тя се плъзна от бар стола, извини се и няколко секунди след като изчезна надолу по коридора, извика: — Руук? Руук, ела насам!
Щом стигна до банята, той я завари застанала до прозореца.
— Влизал ли си, откакто дойде?
— Мисля, че отговорът е очевиден предвид спусната дъска. Не.
— Погледни това.
Тя отстъпи встрани, за да му покаже капките по перваза на прозореца. Бяха или от дъжд, или от разтопена градушка. Ники посочи към райбера — беше вдигнат.
— Винаги го затварям.
Тя взе фенерче от шкафа под умивалника и освети райбера.
Върху месинговото езиче проблесна драскотина — там, където го бяха насилили. Ники нямаше да я забележи, ако не беше дъждът.
Двамата огледаха апартамента — из него не се спотайваше никой, всичко си беше на мястото. Ники помнеше предпазливия начин, по който някой бе претърсил жилището на пастора и обърна специално внимание на дреболиите. Нищо не беше разместено.
— Явно си го уплашил, когато си влязъл, Руук.
— Знаеш ли, от днес нататък май повече няма да се отбивам без предупреждение.
Заключиха и слязоха да кажат на Дзвера, който беше паркирал от другата страна на улицата.
— Да съобщя ли?
— Благодаря, Харви, утре сутринта ще го направя аз.
Тази вечер последното, от което имаше нужда, бяха фенерчетата на колегите от Съдебна медицина. С Руук нищо нямаше да им стане, ако използваха другата баня.
— Просто исках да ти кажа — довърши тя.
— Ей, Харви, ти никога ли не спиш? — попита Руук.
Ветеранът погледна към Хийт.
— Не, не и след днес.
Докато Руук миеше чиниите, Ники си взе една вана, като настоя, че я е заслужила. Докато я чакаше в гостната, той гледа малко спорт — беше изпуснал футболния сезон и трябваше да навакса. В 11 часа изключи телевизора.
— Не беше нужно да го правиш заради мен — каза тя.
Ники беше по халат, с мокра коса и изглеждаше приятно замаяна от горещата вана. Сгуши се до него на дивана, излъчвайки лек аромат на лавандула.
— Водещата новина вече я знаем — каза той.
— Да. Капитан от полицията умира при предполагаемо самоубийство. — Тя се обърна към него и спокойното й изражение се стопи. — Не са прави. Той никога не би направил такова нещо.
— Как можеш да си сигурна?
— Така, както съм сигурна, че не той е убил Граф.
— Тоест?
— Той беше капитан Монтроуз.
Щом го изрече, всички врати, които бе залостила толкова внимателно, се разтвориха с трясък. Катинарите се счупиха и изпълненият с емоции ден — от бягството в парка, спасило живота й, до травмата, нанесена й от смъртта на капитана — изпълзя навън, за да я сграбчи. Вълната я повлече пред очите на Руук, тя се сгърчи и от очите й потекоха сълзи. След това отметна глава назад и заплака по начин, който стресна дори нея. Той разтвори ръце и Ники отчаяно се вкопчи в него, като трепереше, хлипаше и ридаеше така, както не бе ридала от десет години.