Девет
Когато на следващата сутрин Хийт излезе изпод душа и откри Руук пред компютъра на масата в хола, тя застана зад стола и сложи ръце на раменете му.
— Има нещо дълбоко нечестно в устройството света. Не бива да ти плащат такива пари за работа, която вършиш по бельо.
Щом го докосна, Ники усети как напрежението изтича от мускулите му. Той свали ръце от клавиатурата, посегна назад и нежно обхвана бедрата й. После отпусна глава назад между гърдите й и вдигна очи към нея.
— Мога да сваля бельото, ако ще се почувстваш по-добре — каза той.
— Ще се почувствам много по-добре, но току-що получих есемес, че ще ми доведат наркопласьор за разпит — отвърна тя, наведе се и го целуна по челото. — Освен това днес е устният ми изпит. Последното препятствие преди повишението.
— Мога да ти помогна с… устната част. — Тя само го изгледа и той се обърна към нея с невинно изражение. — Какво?
— Кажи ми, Руук, в речника има ли поне една дума, която средностатистическият мъж да не може да превърне в порнографска?
— „Четиристишие“. Да не говорим за „скрабъл“. Изобщо не става за целта, опитвал съм безброй пъти. — После той добави: — Предвид всичко, което стана, не може ли да поискаш отсрочка?
— Може. — Истината беше изписана на лицето й, Ники нямаше да се отпусне. — Обаче няма да го направя. — Тя посочи към лаптопа му. — Нали каза, че си завършил статията за търговията с оръжие? Това да не е поредната ти арлекинка, г-це Сейнт Клеър?
— Не, доста по-лековато е.
— Какво е?
— Предпочитам още да не казвам. — Той затвори капака на компютъра и се изправи. — Носи лош късмет. — Руук я притегли към себе си и те се целунаха. Беше нежен и внимателен, успокояваше я. — Добре ли си тази сутрин?
— Не, но ще преживея деня.
— Варя кафе — каза той и тръгна към кухнята, но тя го задържа.
— Благодаря ти за снощи. Държа се като… приятел.
— Винаги и навсякъде, Ники Хийт — отвърна той и двамата пак се целунаха.
Тя се облече, докато той наливаше кафето и изстискваше портокалов сок. Ники се появи с объркано изражение, стиснала телефона си.
— Искаш ли да чуеш нещо странно? Току-що прослушах гласовата си поща в офиса. Едно от съобщенията е от туристическия агент, при когото пратих капитан Монтроуз. Каза, че новината й се струва невероятна, особено при положение че вчера е говорила с него. Резервирал си място на круиз до островите.
— Вчера? — Когато тя потвърди, Руук плесна с ръце и каза: — Джон льо Каре! — Доловил объркването й, той добави: — Нали си чела Джон льо Каре? „Шпионинът, който дойде от студа“, „Вечният градинар“… О, и „Съвършеният шпионин“ — направо невероятна книга! Само че… първият му роман е „Зов към мъртвите“. Откриват тайния агент мъртъв, твърдят, че е самоубийство. Тази теория обаче се разпада, защото предишната нощ е поръчал да го събудят по телефона. Схващаш ли логиката? Кой поръчва да го събудят, ако смята да се самоубие?
— Да — каза тя. — И кой си купува билет за круиз? При това говорим за Монтроуз. — Тя се намръщи. — Точно сега? И то сам?
Тя се замисли върху странните обстоятелства, но Руук я прекъсна.
— За две секунди ще се облека.
— Защо?
— За да дойда с теб — обяви той. — Чака ни работа, теорията за самоубийството е дупка до дупка. О, съжалявам. Неподходящо се изразих, прости ми, но започвам да набирам скорост.
— Ами, спри се. Нали обсъдихме това, ти вече не ме придружаваш. Сега не може да идваш с мен, случват се твърде много неща.
— Няма да ти преча — каза той, но погледът й го принуди да добави: — Много.
— Няма да стане. Освен това вече е твърде сложно. Гледат ме под лупа и може да им се стори непрофесионално.
— Защо, и лейтенантите си имат гаджета.
— Може, но не работят заедно с тях. — Тя видя как челюстта му се стегна. — Защо е толкова важно за теб?
— Заради вчера. Искам да те наглеждам.
Ники се приближи и го прегърна.