— Ура-а-а!
Ники влезе в апартамента, без да чува или усеща собствените си стъпки. Чувстваше се така, сякаш се рее. Сякаш е увиснала във въздуха.
Забил нос в своя Макбук Про, Руук пращеше от енергия.
— От известно време ме човърка нещо, което чух за „Лансър Стандард“. „Лансър Стандард — наемници до звездите“.
Обърна се засмян към нея, но Хийт го изненада, като тресна капака на лаптопа.
— Защо го направи? — попита тя.
Той се взря в нея с неразбиращо изражение.
— Ник?
— Престани да се преструваш. Там Шфайда ми каза.
Руук изглеждаше объркан.
— Там? Говорила си с Там? За какво?
Тя отиде до плота и се върна с броя на „Леджър“.
— За това. Статията, заради която ме отстраниха, защото мислят, че аз съм се разприказвала.
— О, боже мой… — Той скочи на крака и направи крачка към нея. — Отстранили са те?
— Недей! — Тя вдигна ръце с дланите напред и той спря. — Просто… стой далеч от мен.
Руук бясно се опитваше да сглоби нещата — отне му няколко секунди, а дотогава тя вече крачеше към кухнята. Той забърза след нея и я настигна при хладилника.
— Наистина ли мислиш, че имам нещо общо?
— Не се наложи да мисля. Каза ми го твоята подскачаща чехкиня.
Вестникът все още беше в ръката й и тя го метна към него. Руук инстинктивно го хвана.
— Там? Там ти е казала, че аз съм източникът? — Той си даде сметка, че още държи прословутия брой на „Леджър“ и го хвърли в другата стая. — Изключено.
— Страхотно. Сега лъжкиня ли ме наричаш? — сопна се Хийт.
— Не, не, вярвам ти, просто не разбирам защо ти го е казала. — Той усети, че нещата му се изплъзват и каза: — Ники, изслушай ме, не съм говорил с нея.
— Да бе, да. Сега вече няма никакъв шанс да си го признаеш.
— Как можа да си помислиш, че съм бил аз?
Хийт пропусна виното и посегна към шише минерална вода. В този момент трябваше да мисли трезво.
— Като начало препрочетох творението й, което ти нарече толкова… „таблоидно“ ли беше? Е, в него открих няколко руукизми. Нарекъл си това с погребението „проблем, който не може да бъде погребан“. Какво друго… А, да, „древногръцка трагедия“?!
— Стига, аз… — Той замлъкна и изкриви лице, сякаш беше сдъвкал нещо особено гнусно.
— Наистина са твоите думи.
Тя остави водата и извади виното.
— Донякъде. Обаче на никого не съм ги показвал. Прилича ми на съвпадение.
— Прилича ми на лъжа. Там каза, че си й пратил бележките си.
— Не съм й ги пращал.
Ники посочи към лаптопа.
— А какво пишеше толкова потайно?
— Добре, всичко ще ти кажа. Наистина нахвърлих бележки за статия, която смятам да напиша за тая работа с Монтроуз.
— Какво?!
— Видя ли, ето затова не ти казах. Не бях сигурен как ще реагираш след статията, която написах за теб.
— Руук, това е още по-непочтено. Скрил си от мен, защото отлично си знаел, че ще бъда против!
— Не. Да. Но щях да ти кажа. В един момент.
— Колкото повече говориш, толкова по-дълбоко затъваш.
— Виж, аз съм разследващ журналист, а това е добър материал.
— Който Там Шфайда твърди, че си й пъхнал в пощенската кутия.
— Не съм.
— Да си й пъхал нещо друго?
— О… О, не! Сега виждам какво става — каза той. — Зеленото чудовище надига глава.
Ники тресна бутилката на плота и тя силно издрънча.
— Не омаловажавай онова, което ми се случи, като му лепиш долнопробен етикет.
— Съжалявам, прекалих.
— Точно така. Сега е мой ред. — Агонията, която бе потискала цяла седмица, най-сетне преля. — Взимай си нещата и изчезвай от тук.
— Ники, аз…
— Веднага.
Той се поколеба и каза:
— Мислех, че ми вярваш.
Тя обаче вече фучеше надолу по коридора с бутилка вино в ръка и последното, което чу Руук, бе как заключва вратата на спалнята си.
На следващата сутрин, въпреки че знаеше, че няма никаква причина за това, Ники стана по обичайното време и се приготви за работа. Докато беше под душа, Роули и Очоа й бяха оставили съобщение, което изразяваше подкрепа, ако човек умее да чете между редовете. Бяха научили за отстраняването й (като всички останали) и й бяха оставили „Роуч-поща“.