— Щом казваш.
— Казвам — той е неуязвим.
Докато излизаше от колата, й се прииска да беше дошла сама. Не, искаше й се Фелър да я беше поканил да пийнат, да играят боулинг или да правят секс. Би предпочела кое да е от трите. Посегна към звънеца, но преди да го натисне, през изпъстрения със стъклописи прозореца надникна малката главица на дребна жена, наближаваща седемдесетте. Ники прегледа записките си от ЦБПРВ.
— Добро утро, вие ли сте Лидия Борели?
— Да, а вие сте от полицията, личи си.
След като й показаха значките си и се представиха, Ники каза:
— Вие ли съобщихте за отец Граф?
— О, ужасно се тревожа. Влезте, моля.
Устните на икономката трепереха, тя нервно чупеше ръце. Когато посегна да затвори вратата, не улучи дръжката и трябваше да опита отново.
— Открихте ли го? Добре ли е?
— Г-жо Борели, имате ли скорошна снимка, която да погледна?
— На отеца ли? Ами, сигурна съм, че… сетих се.
Тя ги поведе през всекидневната към кабинета на пастора по дебели килими, които заглушаваха стъпките им. По рафтовете на лавицата над бюрото имаше няколко снимки в стъклени рамки, поставени между книгите и дрънкулките. Икономката взе една от тях и избърса праха по ръбовете, преди да им я подаде.
— Тази е от миналото лято.
Хийт и Фелър застанаха един до друг, за да я огледат. Снимката беше направена на някакъв марш. На нея се виждаха свещеникът и трима активисти от латиноамерикански произход, застанали под голяма табела, хванати за ръце — явно водеха протеста. Лицето на отец Граф, застинало в песен, определено беше същото като онова на трупа в „Роби на удоволствието“.
Икономката прие новината спокойно, като се прекръсти и наведе глава, за да се помоли мълчаливо. Щом приключи, по слепоочията й пулсираха вени, а от очите й се лееха сълзи. На края на масата до дивана имаше кутия с кърпички, Ники й я подаде и тя си взе една.
— Как е станало? — попита тя, взирайки се в нея. Изглеждаше много уязвима и Хийт реши да не й разказва подробностите за изтезанията в подземието.
— Все още разследваме.
Г-жа Борели вдигна глава.
— Мъчил ли се е?
Детектив Фелър присви очи и се обърна, за да скрие лицето си, като изведнъж реши да върне снимката на рафта.
— Ще знаем повече след аутопсията — отвърна Ники с надеждата, че шикалкави достатъчно умело, за да й повярват. — Разбираме, че ви е трудно, но скоро — не веднага — ще се наложи да ви зададем няколко въпроса, имаме нужда от помощта ви.
— Разбира се, разбира се.
— В момента ще ни бъде от голяма полза да огледаме жилището, г-жо Борели. Да претърсим книжата му, спалнята, нали разбирате.
— Гардеробът му — допълни Фелър.
Ники пристъпи напред.
— Искаме да намерим всяка следа, която би ни помогнала да разберем кой го е извършил.
Икономката я погледна объркано.
— Пак ли?
— Казах, че искаме…
— Чух ви, питам пак ли трябва да претърсите?
Хийт се наведе напред.
— Казвате, че някой вече е идвал тук, така ли?
— Да. Снощи, един друг полицай. Каза, че идва заради жалбата ми за изчезването на отец Джери.
— О, разбира се, понякога се разминаваме — каза Ники. Възможно беше да става дума за това, но безпокойството й растеше. Тя хвана погледа на Фелър — и той беше наострил уши. — Може ли да попитам кой беше полицаят?
— Забравих му името. Каза ми го, но бях твърде разстроена. Старост — нерадост — изкиска се тя, а после сподави хлипането си. — Имаше значка като вашите, така че го оставих да обикаля. Докато претърсваше, гледах телевизия.
— Е, сигурна съм, че е написал доклад — каза Ники и прелисти бележника си. — Може да спестим време, ако ми го опишете.
— Разбира се. Висок, чернокож. Или в днешно време трябва да казвам „афроамериканец“? Много симпатичен, с мило лице. Плешив. И имаше нещо като родилен белег ето тук — добави тя и потупа бузата си с пръст.
Хийт спря да пише и сложи капачката на химикалката си. Не й трябваше повече. Икономката току-що беше описала капитан Монтроуз.
Две
Детектив Хийт не беше сигурна какво предпочита — да влезе в участъка и да намери капитан Монтроуз в офиса, за да го попита за посещението му в дома на пастора предишната вечер, или да открие, че столът му е празен и да си спести срещата за известно време. И тази сутрин, както много други, именно тя бе тази, която запали лампата в общия офис. Този на шефа й изглеждаше заключен и тъмен зад стъклената стена, която му позволяваше да обхване с поглед цялото помещение. Когато видя, че вътре няма никой, чувствата й подсказаха какво предпочита — беше разочарована. Ники не обичаше да протака и, особено когато темата беше неприятна, инстинктите й подсказваха да изкара всичко на бял свят възможно най-рано и после да се оправя с резултата.