— Ама че тъжна работа. Не съм виждал двама души да са толкова близки, колкото той и Полета. Всички бяхме шокирани, но боже мой… смъртта й смаза Чарлз, сигурен съм.
— Исках да те разпитам за това — каза Ники. — За изминалата година, искам да кажа.
Пенсионираният детектив кимна.
— Знаех, че не сте долетели чак дотук заради храната.
— Не — каза тя. — Опитвам се да си обясня какво стана с капитана.
— Няма да успееш, и грам логика няма.
Устните на Еди потрепериха, но той изправи гръб, сковавайки тялото си, сякаш това можеше да помогне.
— Говорехте ли често, след като жена му почина? — попита Руук.
— Ами, може да се каже, че аз направих безброй опити. Отидох на погребението й, разбира се — след опелото говорихме цяла нощ. Честно да си призная, повече седяхме, отколкото говорихме. Както казах, постарах се, но той сякаш се беше превърнал в камък. — Еди сложи ръка на сърцето си.
— Кой не би го разбрал?
— Хората често надяват дебела броня след такава травма — каза Ники. — След като скърбят известно време обаче, повечето се опомнят. В такива моменти новата енергия е почти стряскаща.
Еди кимна.
— Да, откъде знаеш?
Под масата Ники усети ръката на Руук върху своята, а Хоторн продължи:
— Стана напълно неочаквано, преди около три месеца. Обади ми се, говорихме известно време. За отминалите времена, сещате се. От години не го бях чувал да приказва толкова. После ми каза, че не спял, по цяла нощ се мятал в леглото. Рекох му да започне да играе боулинг, а той каза „Да бе, да“ и продължи да говори за безсънието си. „Едуард“, вика, „някои от старите ни случаи не те ли притесняваха?“. Попитах го защо смята, че съм се пенсионирал и двамата се посмяхме, но той веднага се върна на същата тема, сякаш чешеше обрив. Каза, че все по-често се замислял за професията ни. Изпитвал съмнения за смисъла на живота си, дори каза — представяте ли си? — че се чудел дали е добро ченге. Невероятно, нали? По цели нощи седял и дъвчел един стар случай, по който работихме двамата. Каза, че така и не останал доволен, че не вярвал, че сме го разрешили както трябва и че колкото по-дълбоко затъва в ямата с административни лайна, толкова по-силна нужда изпитва да върши нещо. Нещо, което да докаже, че все още е ченгето, за което се е мислел. Казах му да си отвори бутилка уиски и да гледа времето, за да си прочисти главата, а той ми се нацупи. Мислел, че точно аз отлично ще разбера колко е важно да оправи нещата. Каза, че било негов дълг. Не знаех какво да отговоря, освен „Ами, добре, разправяй тогава“. Чарлз каза, че и за миг не повярвал, че става дума за убийство при продажба на наркотици. Предвид предишните му провинения нямало логика жертвата да се забърква с такъв незначителен пласьор, при това в тази част на града. Повторих му онова, което казах и тогава — наркотиците са опасна работа, ако те не ти видят сметката, ще го направят пласьорите. После му напомних, че винаги съм смятал, че ако не става дума за пропаднала продажба на дрога, значи е било посвещение в някоя латинобанда.
„Ето пак“, помисли си Ники. „Обяснението чадър за всички неразрешени случаи.“
— Чарлз обаче каза, че напоследък изникнали подробности, които сочели към предварително планирано убийство. Обясни, че търсел мотив за отмъщение. Така или иначе — сви рамене Хоторн, — човек прави каквото може и не поглежда назад. Аз поне така постъпих, но той не беше човек, който оставя нещо недовършено. — Твърдостта го напусна и устните му отново трепнаха. — Не знам, може би това го довърши.
— Случаят — попита Ники, — кой беше случаят, който толкова го е тревожеше?
Тя обаче знаеше отговора, още преди да зададе въпроса.
— Убийството на малкия Хъдълстън — отвърна Еди.
Петнадесет
Макар че нямаше достъп до файла „Хъдълстън“, Ники разполагаше с най-доброто след него и помоли Еди Хоторн да й разкаже за случая. Пенсионираният следовател се облегна в пластмасовия стол и когато главата му излезе изпод сянката, хвърляна от чадъра, слънцето освети боядисаната му коса и в черното светнаха виолетови нотки. Очите му се стрелкаха напред-назад, докато възстановяваше спомените си и се подготвяше за неочакваната задача.
— 2004-та година — започна той. — Тогава с Чарлз бачкахме в отдел „Убийства“, в 41-во управление и една вечер ни съобщиха за прострелян човек в кола в Лонгууд. В тая зона друго освен наркомани няма, ако ме разбирате. Униформените се шегуваха, че ако пернеш някой заподозрян с палката, от пукнатините ще се посипят пликчета с хероин, все едно е пинята29. Както и да е, двамата с Чарлстън се понесохме натам. Бяхме сигурни, че пак става дума за пречукан наркоман, обаче сменихме плочата още щом стигнахме и видяхме БМВ-то. В оня район такива коли имат само пласьорите, знаехме ги наизуст и тази не беше от тях. Приготвихме се да проверим жертвата — решихме, че сигурно е някое хлапе от „Рай“ или „Гринич“, което гледа „Белязания“ прекалено често и е имало глупостта да дойде в големия град, за да пазарува направо от източника, а не чрез посредник. Профилът съвпадна, щом видяхме трупа. Малко над 20-годишен, със скъпи дрехи и снобско стерео, от колоните още дънеше диск на Грийн Дей. Стана още по-интересно, когато Монтроуз каза, че познавал малкия. Не лично, от телевизията. Погледнахме документите му — Юджийн Хъдълстън младши, синът на кинозвездата. Тогава всичко започна да се намества. Постоянно го даваха по новините, особено по „Аксес Холивуд“ и „ЕТ“30, заради проблемите му с дрогата. Не като Чарли Шийн, но стигаше, за да си представим картинката с Чарлз. А и защо да не ни се види логично?
29
Куха форма от папие–маше, пълна с бонбони, която участниците с вързани очи удрят с бухалки, докато се спука. — Бел.прев.
30
Access Hollywood & Entertainment Tonight — кратки новинарски емисии за живота на звездите, излъчвани всяка вечер в САЩ. — Бел.прев.