— По всичко изглежда, че е така — потвърди Кристъл. — Грубо очертан кръг с пет километра в диаметър. Но не виждам никакъв знак за наличие на живот.
— Ще проверя в компютъра за възможни признаци.
— Едва ли ще е успешно. Ние сме почти в края на записите. Ако имаше други градове като този, щяхме да го забележим.
— Превключи на видеоекран — заповяда Хънтър. — Аз искам пълен компютърен анализ на записите. Първо ще ги прегледам, после ще реша какво да предприемем.
— Слушам, Капитане.
Изображението на непознатия град изчезна и пред погледа на Хънтър отново се появи командната зала. След шокиращия, тайнствен изглед от града уредите на Спартанската Империя действаха успокояващо. Изследователката вече се бе настанила на пулта за управление и търсеше допълнителни данни. Хънтър се облегна назад в своя колан и продължи да изучава внимателно чуждия град на видеоекрана. Едва сега, когато първият изблик на възбуда се бе уталожил, той откри, че кожата му е настръхнала и че трябва да се насили да преодолее напиращото желание да отмести погледа си настрани. Сенките на постройките бяха уродливи, изкривени, неправилни. Те бяха лишени от здрав смисъл. Имаше нещо наистина обезкуражаващо в тези начупени ъгли и назъбени сенки. Каквито и архитектурни теории да са послужили за основа на изграждането на града, те нямаха никаква връзка с човешките принципи за логика и естетика.
— На какво разстояние се намираме от него? — попита Хънтър и с облекчение отбеляза, че гласът му звучеше сравнително спокойно.
— Четиринадесет-петнадесет километра. Близо сме. Можем да изминем това растояние за един ден.
Хънтър погледна косо към Кристъл, ала не каза нищо. За нея разстоянието може и да е късо, но той беше сигурен, че измеренията тук, в Ада, са съвсем различни.
Петнадесет километра? Капитанът свъси вежди. От времето на усилените тренировки в Базовия лагер не му се бе налагало да изминава такова разстояние. А и тогава ги мразеше. Сви се и насочи отново вниманието си към видеоекрана. Нещо във връзка с чуждия град го тормозеше. Трябваше му само около минута, за да разбере какво точно. Лабиринтът от виещи се улици изглеждаше напълно празен. Нищо в града не се движеше. Хънтър дълго изучава видеоекрана, след което активира комимплантата си.
— Еспер де Чанс, говори Капитанът. Веднага елате при мен в командната зала.
— Добре, Капитане. Тръгвам веднага.
Хънтър щракна комимплантата и погледна към Изследователката.
— Никакви следи от живот, никакво движение. Няма никого в сградите. Какво според вас може да означава това?
— Твърде рано е да се правят заключения, Капитане. — Кристъл измъкна тънка цигара от джоба на ръкава си и се мота известно време, докато я запали. — Градът може да е напуснат по много причини, някои от които да са добри и благоприятни за нас. Но всичко на една чужда планета е потенциално опасно. — Тя погледна към Хънтър. — Ако трябва да съм точна, трябва незабавно да докладваме на Империята.
— Ако обаче направим това — възрази Хънтър, — ще се наложи да чакаме, докато изпратят специален отряд Изследователи. А това би означавало дълго забавяне, преди да дойдат каквито и да било колонисти, както и специалното оборудване, което ще пристигне с тях. А ние се нуждаем от него.
— Да — съгласи се Кристъл, — точно така. Има само една възможност за нас, Капитане. Нужна ни е повече информация, така че трябва да отидем на самото място и да огледаме всичко. Необходимо е да знаем какво се е случило с жителите на града и защо. Ако на тази планета има нещо толкова смъртоносно, че да унищожи населението на цял един град, ще бъде по-добре, ако го открием преди да ни е унищожило.
— Не мога да се съглася напълно — възрази Хънтър. — Именно затова извиках еспера.
Кристъл се намръщи и втренчено се загледа в горящия край на цигарата си. Според нея телепатичните данни са прекалено субективни и не бива да се разчита много на тях.
— В определени ситуации есперите са от съществено значение. Освен това аз имам по-голямо доверие на човешкия разум, отколкото на компютъра.
В този миг вратата зад тях се отвори с характерното свистене и Еспер Де Чанс пристъпи прага на командната зала. Нисичка на ръст, не повече от тридесетгодишна, тази жена притежаваше одухотворено лице, заобиколено с дълга сребристоруса коса. Очите й, зелени и сериозни, както и останалата част на лицето й, не изразяваха нищо. Кимна за поздрав единствено на Хънтър и не обърна никакво внимание на Изследователката. Сърцето на Капитана замря. По традиция еспери и Изследователи не се понасяха особено. Благодарение на телепатията и емпатията есперите се държаха с фантастично упорство за живота, а Изследователите — напротив.