Хънтър и Изследователката легнаха в своите предпазни колани в средата на един твърд стоманен ковчег. Тъмни безлични стени ги обграждаха от всички страни, пространството бе само колкото двамата да стоят изпънати. Най-вероятно идеята на конструктора е била, ако катерът се разбие при приземяването, да останат погребани в него. Хънтър изтласка решително тази мисъл и прокара отново ръцете си по контролния пулт. Главните двигатели изпратиха нисък пулсиращ звук през суперструктурата и катерът започна своето бавно спускане към планетата.
Корабът се заклати и затрепери яростно, когато навлезе в турболентната атмосфера, курсът му се поддържаше единствено чрез ожесточеното насилване на двигателите. Хънтър се извиваше от единия до другия край на своя предпазен колан, ръцете му боравеха сигурно и отмерено с клавишите. Нямаше и следа от предателската паника, която го обземаше понякога, и той уверено извършваше привичната си дейност с присъщите му опитност и рутина. Проникна в навигационните компютри посредством своя имплант и корабът около него оживя. Сензорите мъркаха в глъбините на неговия ум и го захранваха с непрекъснат поток от информация, като му позволяваха да предугажда и с ловки ходове да побеждава най-яростните и бурни ветрове. Долу под тях сондите изчезваха една по една, като или изгаряха в атмосферата, или биваха разбивани от урагана. Хънтър наблюдаваше с болка как техните светулки загасват една по една от контролния пулт. Те свършиха добра работа и повече не бяха нужни, изпълниха своето предназначение.
Отвън катера вихрите пищяха и виеха. Предупредителни светлини лумваха на пулта за управление. Катерът беше загубил някои от своите сензорни сонди и външният корпус бе продупчен на места до основата. Хънтър включи спомагателните системи, за да подаде допълнителна енергия на двигателите, като се надяваше да е достатъчна, за да се приземят успешно. По негова преценка бяха близо. Опита се отново да сглоби мозайката от пробите, но повечето от тях бяха изчезнали.
Няколкото останали бръмчалки профучаха покрай него като светещи метеори. Хънтър инстинктивно се стегна, щом земята се втурна насреща му, и потрепери, когато една по една предавките се изключиха. Превключи на директен достъп и изучи внимателно контролните табла. Трябваше да се уповава на оцелелите сензори, да му помогнат при спускането. Предполагаше, че отдавна бяха излезли от строя. Той се включи към тях през навигационните компютри и бързо локализира обширното пространство, което бе избрал за приземяване. Подробностите сега бяха замъглени от скоростта на катера, но то не изглеждаше толкова близо, както бе предполагал, когато бяха в орбита. Мястото се оказа голо и неприятно, но вече нямаше време да избира друго. Корабът залиташе с широка амплитуда, удрян от ветровете, и Хънтър се мъчеше да осигури стабилно спускане. Чу се писък на изтерзан метал, когато се откъсна последната сонда.
— Внимание отзад! Дръж се! — извика Хънтър по импланта. — Слизаме!
Той разпредели вниманието си между сензорите и управлението и се стремеше да поддържа жива връзката си с кораба. Нямаше какво толкова да се върши по управлението, нужно бе само да чувства кораба като част от себе си и да реагира по съответен начин. Инстинктите му определяха бързината на реакциите, а не решенията на разума. И ето че земята заподскача насреща му, катерът се удари силно, клатейки и тръскайки кабината. Приземяващите механизми изреваха в усилието си да смекчат сблъсъка, след което настъпи внезапна тишина и спокойствие. Хънтър и Изследователката висяха отпуснати в предпазните си колани. Контролните лампички угаснаха и светнаха отново. Хънтър изчака дишането и пулсът му да се нормализират малко, след това протегна разтрепераната си ръка към пулта и изключи двигателите. Би могъл да ги остави, докато енергията им се изчерпи докрай. Той се изправи бавно и се огледа наоколо. Корабът изглеждаше цял и невредим, а Изследователката — спокойна и невъзмутима както винаги.