То активизира комимплантата и се свърза с компютрите. Няколко мига му бяха необходими да мине на дистанционно управление и да насочи катера по нов курс. Съществото тихо се засмя и се сви на кълбо до най-близката стена. Много повече време му отне търсенето на начин да натисне спусъка с това, което бе останало от пръстите му, но все пак енергийният лъч успя да пробие дупка в стената на кулата. Сега то можеше да гледа навън в тъмнината.
Една ярка звезда се размърда, започна бавно да наедрява и скоро катерът се насочи право към Медната кула.
Чужденците бяха обградили плътно Ескадрилата; те напираха от двете страни, поваляйки тези, които нямаха място в пробуждащия се свят. Бойците от флота се биеха с горчива увереност; като опитни и много преживели хора осъзнаваха добре, че тази битка не можеше да бъде спечелена. Нападателите можеха да бъдат ранявани, разкъсвани, временно отблъсквани, но нямаше начин да бъдат убити — раните им заздравяваха след секунди. Съществата се бореха и разкъсваха едно друго, ала сега това ги настървяваше срещу хората.
Хънтър видя един взрив от деструктор да разкъсва обвивката на Медната кула и за миг си помисли, че експлозивите са избухнали по-рано. Но после прецени, че щетите са незначителни. Какво, по дяволите, прави там есперката? Чужденците се юрнаха отново напред и той мигновено се впусна във вихъра на битката. Спазми в мускулите и невероятна умора се стовариха като непоносима тежест върху ръцете му. Дори силовият екран вече не можеше да го предпазва от атаките.
Точно в този миг нисък продължителен рев се открои над звуците на битката и Хънтър отправи изпълнен с надежда поглед към нощното небе. Катерът се приближаваше от изток, двигателите му гърмяха неистово, корпусът се очертаваше от бордовите светлини. Сърцето на човека се изпълни с надежда и той се включи още по-ожесточен в борбата.
Това, което беше останало от Меган Де Чанс, наблюдаваше полета на катера над града и се опитваше да се засмее. Последното предизвикателство на съществото срещу Устройството, което го бе унищожило, ставаше действителност. То плачеше и едрите сълзи дълбаеха дълбоки дири по лицето му, сякаш бяха от киселина.
Катерът бучеше над града, насочил се право към Медната кула. Съществото подаде чрез ком-имплантата си последна команда и тихо продължи да се смее през сълзи, докато плътта му не се разпадна напълно.
Двигателите загърмяха с пълна мощност. Корабът се стрелна напред и се блъсна с всички сили в Медната кула. Великото Устройство изпищя панически чрез гърлата на безсмъртните си подчинени чудовища, когато последвалата удара експлозия трошеше и разкъсваше на части полуделите механизми, които бяха превърнали града в истински ад.
Тътенът дълго се носеше в нощта и когато най-после утихна, градът беше спокоен и тих, избавен от мятащите се пламъци около основата на рушащата се Медна кула.
ОСМА ГЛАВА
ПОСЛЕДИЦИТЕ
Хънтър се събуди, потопен в море от сиво желе. Веществото беше полепнало по униформата, по ръцете, по цялото му тяло, Той се изправи и започна с отвращение да се отърсва от него. Главата го болеше, ставите му се бяха вдървили и казано честно, никога не се беше чувствал толкова уморен, дори след изтощителните Основни тренировки. Огледа бавно местността, осветена от ранната утринна светлина, и се учуди — колко ли време е бил в безсъзнание? И веднага изминалата нощ изплува отново в съзнанието му и той бързо скочи на крака. Огледа се, но докъдето стигаше погледът му, нямаше и следа от чудовищата, с които се бяха били.
Хънтър се намираше в средата на оново, което бе останало от тясната уличка, и навсякъде около него земята бе покрита с локви и парчета от гъсто сиво желе. Миришеше отвратително. Съвсем близо Корби и Линдхолм седяха облегнати на една стена и разговаряха приятелски. Изглеждаха изтощени, насинени и окървавени, но напълно здрави. Забелязаха, че Хънтър ги гледа, и му махнаха за поздрав. Той им кимна бързо и погледна какво е останало от постройките.
Медната кула бе пръсната на парчета, високите сгради от двете страни на уличката бяха поели част от експлозията.
„Е, какво толкова? — помисли си Хънтър. — Най-сетне и ние да имаме късмет.“
В началото на уличката стоеше Изследователката и гледаше към града. Капитанът тръгна бавно към жената, като се стараеше да не се подхлъзне в желето. Кристъл чу стъпките му и се извърна.