Чувам как двама пазачи разговарят в коридора някъде дълбоко под арената. Единият твърди, че всички места тази вечер са продадени. Пет хиляди фенове. Показвам пропуска си и ми махват да мина през една врата, после през друга. Влизам в тъмна съблекалня и напрежението се стоварва отгоре ми като чук. Тази вечер са ни отпуснали половината от дългото помещение. Тадео се издига в света на смесените бойни изкуства и ние всички започваме да надушваме нещо голямо. Той лежи върху масата по корем, само по боксерки и без нито един грам тлъстина по шейсеткилограмовото си тяло. Братовчед му Лео масажира раменете му. Светлокафявата му кожа лъщи от лосиона.
Прекосявам стаята и говоря с мениджъра Норберто, с треньора Оскар и с Мигел, брат на Тадео и негов спаринг партньор. Усмихват ми се, защото възприемат мен, самотния гринго, като човека с парите. Освен това съм агентът с нужните връзки и пипе, който ще осигури на Тадео участие в Националния шампионат по смесени бойни изкуства, ако продължава да печели. В дъното стоят още неколцина роднини, които нямат съществена роля в живота на Тадео. Не ми допадат тези зяпачи, защото очакват в даден момент да им бъде платено, но след седем поредни победи Тадео смята, че се нуждае от антураж. Всички така смятат. С изключение на Оскар присъстващите са членове на една и съща улична банда - средно голяма организация на салвадорци, които се занимават с кокаин. Тадео е в бандата от посвещението си като петнайсетгодишен, но никога не се е стремил към лидерското място. Намерил някакви стари боксови ръкавици и спортна зала и открил, че има смайващо бързи ръце. Брат му Мигел също се боксира, но не толкова добре. Мигел ръководи бандата и има зловеща репутация на улицата.
Колкото повече срещи и пари печели Тадео, толкова повече се тревожа от взаимоотношенията си с бандата. Навеждам се и го питам тихичко:
- Как е моят човек?
Той отваря очи, поглежда нагоре, усмихва се неочаквано и изважда слушалките от ушите си. Масажът рязко спира, защото Тадео сяда на края на масата. Говорим си и той ме уверява, че е готов да убие някого. Браво!
Преди среща не се бръсне цяла седмица, затова с наболата си брада и рошавата си черна коса ми напомня на Роберто Дуран. Само че Тадео е от Ел Салвадор, не от Панама. На двайсет и две години е, американски гражданин и английският му е почти толкова добър, колкото испанския. Майка му пребивава легално в страната и работи в кафене. Има апартамент, пълен с деца и роднини, а впечатлението ми е, че печалбата му се разпределя между много хора.
Всеки път когато говоря с Тадео, се радвам, че не съм принуден да се изправя срещу него на ринга. Има свирепи черни зеници, които сякаш крещят гневно: „Искам касапница! Искам кръв!“. Отраснал е на улицата и се е сбивал с всеки, който се доближи твърде много. По-големият му брат е умрял, намушкан с нож, и Тадео се бои, че и той ще умре. Излезе ли на ринга, непоклатимо вярва, че някой ще бъде убит и този някой няма да е той. И трите му загуби са по точки, досега никой не му е сритвал задника. Тренира по четири часа дневно и много скоро ще овладее до съвършенство жиу-жицу.
Говори тихо, изрича думите бавно - обичайната треска преди бой, когато страхът замъглява всички мисли и коремът ти се бунтува. Знам, преживявал съм го.
Много отдавна участвах в пет мача от шампионата за аматьорски бокс „Златни ръкавици“. Имах една загуба и четири победи, преди майка ми да разконспирира тайната ми кариера и навреме да я прекрати. Обаче го направих. Стискаше ми достатъчно да изляза на ринга и здравата да ме натупат.
Не мога обаче да си представя смелостта, която се изисква да влезеш в клетката заедно с още един боец, който е в превъзходна форма, изключително сръчен, добре трениран, гладен, гаден и уплашен до смърт, а единствените мисли в главата му са как да ти извади ръката от рамото, да ти осакати коленете, да ти отвори дълбока рана и да стовари в челюстта ти удар за нокаут. Затова обичам този спорт. Изисква много повече смелост, много повече кураж лице в лице с противника от всеки друг спорт след гладиаторските битки до смърт. Да, опасни са и много други спортове - ски слаломът, ръгбито, хокеят, боксът, автомобилните състезания. Всяка година при конни надбягвания умират повече хора, отколкото във всеки друг спорт. Но там не се състезаваш, знаейки, че ще се нараниш. Пристъпиш ли в клетката обаче, със сигурност ще бъдеш наранен - зловещо, болезнено и дори смъртоносно. Всеки следващ рунд може да ти бъде последният.
Затова обратното броене е толкова мъчително. Минутите се влачат, а боецът се бори с нервите си, с червата си, със страховете си. Чакането е най-мъчително. Тръгвам няколко минути по-късно, за да може Тадео да се оттегли в своя свят. Веднъж ми каза, че успява да си представи боя и вижда противника си да моли за пощада, проснат окървавен на тепиха.