— И компанията е изхвърлила всички на улицата?
— Аха.
— Обзалагам се, че „Ривър Оукс“ ползва услугите на моята фирма.
— И няма да загубите.
— А защо става сложно?
— Чух слухове, че не са получили предупреждение за напускане. Хората твърдят, че са плащали наем на сводника и в такъв случай не може да става дума за самонастаняване. Били са пълноправни наематели.
— Не ги ли предупреждават при самонастаняване?
— Не. До болка позната история. Бездомниците се настаняват в някоя изоставена сграда и най-често им се разминава. Скоро решават, че къщата си е тяхна. Но ако собственикът се появи, има право да ги изхвърли без предупреждение. Те нямат абсолютно никакви права.
— Как е успял Девън Харди да открие нашата фирма?
— Кой знае? Той не беше глупав, ще знаете. Луд може би, но не и глупав.
— Познавате ли сводника?
— Да. Безнадеждна личност.
— Къде казахте, че е складът?
— Вече никъде. Миналата седмица го събориха.
Бях му загубил доста време. Той погледна часовника си, аз също. Разменихме си телефонните номера и обещахме да поддържаме връзка.
Мордекай Грийн бе сърдечен, чувствителен човек, който работеше по улиците, за да защитава тълпи от безименни клиенти. Неговата представа за законите изискваше повече душа, отколкото щях да имам когато и да било.
На излизане не погледнах София, защото и тя се престори, че не ме забелязва. Колата кротко ме чакаше до тротоара, вече покрита с два пръста сняг.
5
Движех се из града напосоки под гъстия снеговалеж. Не помнех откога не съм карал по столичните улици, без да гоня някое съвещание. Бях на топло и сухо в тежката си луксозна кола и просто следвах движението. Нямах къде да отида.
Артър сигурно бе побеснял, тъй че кантората отпадаше за известно време; а и ако се върнех, поне стотина души щяха да наминат случайно с една и съща лицемерна реплика: „Здрасти, как си?“
Телефонът забръмча. Беше Поли и личеше, че е изпаднала в паника.
— Къде си?
— Кой пита?
— Много народ. Например Артър. Рудолф. Обади се още един журналист. Идваха клиенти за правен съвет. И Клер се обади от болницата.
— Какво иска?
— Тревожи се както всички останали.
— Добре съм, Поли. Казвай, че съм на лекар.
— Наистина ли?
— Не, но може и да отида. Какво рече Артър?
— Нищо. Рудолф се обади от негово име. Чакаха те.
— Нека си чакат.
Тя помълча, после изрече съвсем бавно:
— Добре. Кога ще наминеш?
— Не знам. Вероятно когато ми разреши лекарят. Защо не вземеш да се прибереш у дома, задава се снежна буря. Утре ще ти позвъня. — И прекъснах.
Рядко бях виждал апартамента на дневна светлина, а идеята да седя край камината и да гледам снега ми се стори непоносима. Ако пък заседнех в някоя кръчма, сигурно щях да осъмна.
Затова продължих да карам. Последвах потока на хората, бързащи да се приберат след работа към предградията в Мериленд и Вирджиния, а сетне тръгнах обратно по безлюдните улици. Открих гробището край стадион „Робърт Кенеди“, където погребваха непотърсените покойници, след това отминах Методистката мисия на Седемнайсета улица, откъдето бе дошла снощната недокосната вечеря. Пресичах квартали, през които никога не бях минавал и едва ли щях да ги видя повторно.
Към четири градът опустя.
Небето притъмняваше, снегът се сгъсти още повече. Вече беше натрупал десетина сантиметра, а според прогнозите снеговалежът едва започваше.
Естествено, дори и снежна буря не можеше да попречи на „Дрейк и Суини“. Някои мои познати обожаваха късните часове и почивните дни, когато телефонът мълчи. Виелицата носеше мигове на блажен отдих от непрекъснатите досадни срещи и телефонни съвещания.
Във фоайето един пазач ми съобщи, че в три часа началството е пуснало секретарките и повечето сътрудници да си вървят. Отново потеглих нагоре с познатия асансьор.
Върху бюрото ми бяха подредени грижливо десетина розови листчета с телефонни обаждания, които изобщо не ме интересуваха. Седнах зад компютъра и се заех да преглеждам списъка на клиентите.
„Ривър Оукс“ се оказа компания от Делауер, създадена през 1977 година и със седалище в Хагърстаун, щата Вирджиния. Беше частна, тъй че нямаше как да се добера до сериозни финансови сведения. Обслужваше ги някой си Н. Брейдън Чанс, за когото не бях и чувал.
Разрових се из богатите архивни данни. Чанс беше съдружник в отдел „Недвижими имоти“ някъде на четвъртия етаж. Възраст четирийсет и четири години, женен, завършил право в Дюк, дисертация в Гетисбърг — внушителна, но напълно нормална за нас биография.