Осемстотин адвокати завеждаха ден след ден нови дела и във фирмения компютър се поддържаха над трийсет и шест хиляди активни файла. За да сме сигурни например, че клонът в Ню Йорк не съди наш клиент от Чикаго, всеки нов файл се въвеждаше незабавно в информационната мрежа. В „Дрейк и Суини“ всеки адвокат, секретар и сътрудник разполагаше с личен компютър, който му осигуряваше незабавен достъп до всички файлове. Ако някой от нашите пълномощни представители в Палм Бийч въртеше делата на богат клиент, аз можех преспокойно да натисна пет-шест клавиша и да узная какво точно върши.
На „Ривър Оукс“ имаше четирийсет и два файла, почти всички свързани с покупка на недвижими имоти. Чанс се споменаваше като адвокат по всяка от сделките. Имаше четири случая на принудително изваждане, три от тях миналата година. Първата част от проучването не ме затрудни.
На 31 януари „Ривър Оукс“ закупува недвижим имот на Флорида Авеню. Продавачът е корпорация ТАГ. На 4 февруари нашите клиенти изваждат принудително неопределен брой скитници от склад, разположен върху закупения терен — между тях, както вече знаех, и мистър Девън Харди, който бе взел цялата работа присърце и някак бе успял да издири адвокатите.
Записах си номера на файла и слязох на четвъртия етаж.
Никой не постъпва в голяма фирма с намерение да стане специалист по недвижими имоти. Има далеч по-престижни области, където човек да се утвърди. Воденето на дела в съдебната зала открай време стои начело и адвокатите в тази област винаги са били глезените чеда, поне в нашата фирма. Някои раздели на корпоративното право също привличат таланти — сливанията и закупуването на фирми все още се радват на популярност, не помръква и славата на застраховките. Моята специалност, антитръстово законодателство, се цени много високо. Данъчното право е ужасно заплетено, но познавачите му предизвикват всеобщо възхищение. Колкото до лобирането, тази работа е отвратителна, носи обаче такива печалби, че всяка столична фирма си има цял полк адвокати, готови всеки момент да пуснат малко смазка където трябва.
Но никой не почва работа с намерението да стане адвокат по недвижими имоти. Нямам представа как стигат дотам. Те всички са саможиви, сигурно тайно четат ситния шрифт в договорите за ипотеки и останалите адвокати ги гледат отвисоко.
В „Дрейк и Суини“ всеки адвокат държеше текущите документи под ключ в кабинета си. Само приключените дела бяха достъпни за цялата фирма. Никой не можеше да бъде принуден да покаже някое досие на колегата си, освен ако не го помолеше старши съдружник или член на Управителния съвет.
Делото за принудително изваждане, което търсех, все още се водеше като текущо и бях сигурен, че след случая с Мистър го пазят много добре.
Край секретарската стая видях някакъв сътрудник, наведен над куп ксерокопия, и го попитах къде мога да намеря кабинета на Брейдън Чанс. Той кимна към една отворена врата в дъното на коридора.
За моя изненада Чанс се оказа зад бюрото си. Създаваше впечатление за извънредно зает адвокат. Нахълтването ми го раздразни и имаше защо. Добрите фирмени обноски изискваха първо да си уговоря среща по телефона. Пет пари не давах за добрите обноски.
Не ме покани да седна. Все пак седнах и от това не му стана по-весело.
— Вие сте от заложниците — нервно каза той, след като ме разпозна.
— Да, така е.
— Сигурно е било ужасно.
— Минала работа. Човекът с пистолета, покойният мистър Харди, е бил изгонен от един склад на четвърти февруари. Ние ли го направихме?
— Да — отсече той. Беше готов за отбрана и предположих, че днес е прегледал внимателно цялото досие. Заедно с Артър и още някой от едрите риби. — Какво има?
— Случай на незаконно настаняване ли беше?
— И още как. Всички са незаконни. Клиентите ни опитваха да се отърват от тоя измет.
— Сигурен ли сте?
Той се изцъкли и челюстта му провисна. После успя да си поеме дъх.
— Какво точно искате?
— Може ли да видя папката?
— Не. Не ви засяга.
— Може и да ме засяга.
— Кой е вашият завеждащ отдел? — запита той и заплашително измъкна писалка, сякаш се готвеше да ме представи за обществено порицание.
— Рудолф Мейс.
Чанс записа името с едри букви. После рече:
— Много съм зает. Ще бъдете ли така добър да си тръгнете?
— Защо не мога да видя папката?
— Защото е моя и не разрешавам. Стига ли ви това?
— Може и да не ми стига.
— Друго няма да разберете. Напуснете веднага.
Той се изправи и посочи вратата с трепереща ръка. Усмихнах се и излязох.