Сътрудникът бе чул всичко и докато минавах край него, Двамата се спогледахме озадачено.
— Ама че задник — промълви той съвсем тихо, почти без глас.
Пак се усмихнах и кимнах. Задник и пълен глупак. Ако Чанс бе обяснил най-любезно, че Артър или някой друг от началството е наредил да държи досието под ключ, нямаше да се усъмня чак толкова. Но сега бе ясно като бял ден, че в папката има нещо.
Оставаше да се докопам до него.
При всичките клетъчни телефони, които имахме с Клер — в джоба, колата и чантичката, да не говорим за пейджърите, — връзката помежду ни би трябвало да е лесна работа. Но в нашия брак нищо не ставаше лесно. Най-сетне се засякохме около девет. Тя беше грохнала след един от онези работни дни, които неизбежно се оказваха далеч по-изтощителни от моите. Отдавна въртяхме помежду си тая безсрамна игра — моята професия е по-важна от твоята, защото съм хирург (съответно адвокат).
Беше ми писнало от игрички. Усещах колко е доволна, че срещата със смъртта ме е потресла, че съм напуснал кантората, за да бродя по улиците. Без съмнение днес бе свършила повече работа от мен.
Тя имаше една цел — макар и жена, да стане най-великият неврохирург в страната, към който да се обръщат дори мъжете, когато вече няма надежда. Беше надарена с изключителен ум, свирепа решителност и огромна издръжливост. Тепърва щеше да погребе всички мъже конкуренти, както бавно погребваше мен, коравия маратонец от „Дрейк и Суини“. Надбягването вървеше към края си.
Караше спортна миата с ръчни скорости и се тревожех как ще се справи в лошото време. Свършваше работа след около час — точно колкото да стигна до болницата в Джорджтаун. Обещах да я взема и да потърсим някой ресторант. Ако не намерехме свободни места, щяхме да се задоволим със стандартното си меню — две порции китайска храна за вкъщи.
Взех да подреждам вестниците и дреболиите по бюрото си, като се мъчех да не гледам спретнатата купчинка текущи дела. Държах на бюрото си само десет — бях изкопирал тази система от Рудолф — и всекидневно ги разлиствах едно по едно. Всичко опираше до хонорарите. Челната десетка неизменно включваше най-богатите клиенти, независимо дали въпросът е спешен, или не. И това го бях взел от Рудолф.
От мен се очакваше годишно да начисля на клиентите сметки поне за две хиляди и петстотин часа. Това прави петдесет работни седмици по петдесет часа. Средният ми хонорар беше триста долара на час, тъй че носех на любимата фирма общо седемстотин и петдесет хиляди годишно. От тях ми плащаха сто и двайсет хиляди плюс още трийсет за медицинска осигуровка, а двеста хиляди бяха за режийни. Останалите отиваха у съдружниците и в края на всяка година се разпределяха по ужасяващо сложна формула, която най-често ги караше да се хващат гуша за гуша.
Рядко се случваше някой съдружник да спечели по-малко от милион годишно, понякога стигаха и до два. А станех ли съдружник, то щеше да е за цял живот. Тъй че ако успеех на трийсет и пет години да издрапам догоре по бързата процедура, чакаха ме трийсет години велики печалби и несметно богатство.
Тази мечта държеше всички ни зад бюрата по всяко време на деня и нощта.
Драсках небрежно тия цифри — нещо, което върша редовно и подозирам, че всички други го правят, — когато иззвъня телефонът. Беше Мордекай Грийн.
— Мистър Брок — любезно изрече той и гласът му се чуваше ясно, макар да долавях още някаква глъчка.
— Да. Майкъл, ако не възразяваш.
— Добре. Слушай, Майкъл, врътнах един-два телефона. Няма страшно. Кръвната проба е отрицателна.
— Благодаря.
— Няма защо. Просто си рекох, че сигурно искаш да го узнаеш час по-скоро.
— Благодаря — казах аз и дочух, че глъчката се засилва. — Къде си?
— В приют за бездомници. Щом завали сняг, прииждат толкова бързо, че едва успяваме да ги нахраним, затова сега сме на бойна нога. Трябва да бягам.
Бюрото беше от стар махагон, килимът персийски, креслата от разкошна пурпурна кожа, електрониката свръхмодерна и докато оглеждах изящно обзаведения си кабинет, за пръв път от години насам се запитах колко ли струва всичко това. Дали просто не гонехме голямата печалба? Защо се блъскахме ден след ден — за по-разкошен килим, за по-старинно бюро?
Седнал сред уютната топлина на великолепния кабинет, си мислех за Мордекай Грийн, който в момента доброволно жертваше времето си в някакъв претъпкан приют, за да раздава на измръзналите и гладните порции скромна храна, без съмнение заедно с по някоя топла дума и сърдечна усмивка.
И двамата бяхме завършили право, и двамата бяхме минали едни и същи изпити, и двамата знаехме наизуст сложните юридически термини. Донякъде си приличахме. Аз помагах на клиентите да поглъщат конкуренцията, за да прибавят нови нули към сметките си, и заради това щях да стана богат. Той помагаше на своите да намерят храна и топло легло.