Вгледах се в драсканиците по бележника си — печалби, години, път към богатството — и изведнъж ми стана тъжно. Такава безсрамна и отявлена алчност.
Телефонът ме стресна.
— Защо си в кантората? — бавно запита Клер и всяка дума бе обвита в дебел слой лед.
Смаяно погледнах часовника.
— Ами… аз… един клиент се обади от Западното крайбрежие. Там не вали.
Май и друг път бях използвал тая лъжа. Все едно.
— Чакам, Майкъл. Пеш ли да си тръгна?
— Не. Тръгвам веднага.
И друг път я бях карал да ме чака. Това влизаше в играта — гледай колко съм претоварен.
Изтичах навън през виелицата, без изобщо да се тревожа, че съм съсипал поредната вечер.
6
Снегът най-сетне бе спрял. Двамата с Клер пиехме кафе край кухненския прозорец. Аз четях вестник под лъчите на яркото утринно слънце. Въпреки лошото време летищата още работеха.
— Дай да заминем за Флорида — предложих аз. — Още сега.
Тя ми отправи смразяващ поглед.
— За Флорида ли?
— Добре де, за Бахамите. Следобед можем да бъдем там.
— Няма начин.
— Има, разбира се. Няколко дни няма да ходя на работа, а…
— Защо няма да ходиш?
— Защото съм откачил, а при нас, щом някой бръмне, му дават кратка почивка.
— Ти си се побъркал.
— Знам. Всъщност е много забавно. Почват да ти угаждат, пипат те с кадифени ръкавици, ако трябва, и задника ти целуват. Нали и тях може да ги сполети.
Надбягването отново започна и тя отсече:
— Не мога.
Край на приказките. Беше каприз, а и знаех, че е претрупана със задължения. Докато отново разгръщах вестника, мина ми през ум, че съм постъпил жестоко, но не се засрамих. Тя не би тръгнала с мен при никакви обстоятелства.
Изведнъж Клер се разбърза — срещи, лекции, визитации, обичайното всекидневие на амбициозен хирург специализант. Мина под душа, облече се и бе готова за тръгване. Откарах я до болницата.
Докато пъплехме по заснежените улици, не разменихме и дума.
— Мисля да отскоча до Мемфис за ден-два — небрежно подхвърлих аз, когато спряхме пред главния вход на Резервоар стрийт.
— А, така ли — отвърна тя без следа от вълнение.
— Трябва да навестя нашите. Почти година не съм ги виждал. Мисля, че моментът е подходящ. Снегът ме потиска, а не ми се работи. Бръмнал съм, нали разбираш.
— Добре, обаждай се — рече тя и отвори вратата. После я затвори — без целувки, без добра дума или тревога. Гледах я как изтича по тротоара и потъна в сградата.
Това бе краят. Чудех се как ще го кажа на майка си.
Родителите ми бяха малко над шейсет, съвсем здрави и усърдно се мъчеха да извлекат радост от ранното пенсиониране. Татко бе работил трийсет години като пилот в голяма авиокомпания. Мама беше банков служител. Работеха упорито, пестяха и ни осигуриха уютния живот на заможно семейство. Аз и двамата ми братя получихме образование в най-добрите частни училища.
Бяха стабилни хора, консервативни, патриотични, без лоши навици и страстно привързани един към друг. Посещаваха неделните църковни служби, парада на четвърти юли, веднъж седмично се отбиваха в ротарианския клуб и пътуваха по света когато си искаха.
От три години насам не можеха да преглътнат развода на брат ми Уорнър. Като прокурор в Атланта той се бе оженил за студентската си любов — дъщеря на наши познати от Мемфис. След второто дете бракът взе да издиша. Жена му получи родителските права и се пресели в Портланд. Ако всичко вървеше добре, нашите успяваха да видят внуците си веднъж годишно. Усърдно избягвах да говоря на тази тема.
Наех кола от мемфиската аерогара и подкарах на изток към просторните предградия, където живееха белите. Чернокожите разполагаха с града, белите — с периферията. Когато в някой крайградски квартал се заселеха негри, белите отстъпваха още по-настрани. Расите бягаха една от друга и Мемфис бавно пълзеше на изток.
Родителите ми живееха край игрището за голф, в нова къща, изградена така, че от всеки прозорец да има изглед към просторните ливади. Мразех това, защото игрището вечно гъмжеше от народ. Но си траех.
Бях се обадил от аерогарата, тъй че когато пристигнах, майка ми вече чакаше нетърпеливо. Баща ми беше някъде отзад на игрището.
— Изглеждаш ми уморен — каза тя след обичайната прегръдка и целувка. Винаги ме посрещаше с тия думи.
— Благодаря, мамо. Ти пък изглеждаш чудесно.