Малко неща биха откъснали един адвокат в голяма фирма от удоволствието да трупа хонорари. Сънят е едно от тях, макар че обикновено го пренебрегваме. Храненето всъщност влиза в сметките, особено на обяд, когато клиентът подписва чека. Докато минутите бавно се влачеха, аз неволно взех да се чудя какво ли ще си начислят останалите четиристотин адвокати от сградата, докато чакат края на кризата. Представих си ги долу, на паркинга, повечето седнали на топло в колите и вдигнали телефоните, за да надуят нечия сметка. Ясна работа, фирмата нямаше да изтърве своето.
На някои главорези долу изобщо не им пукаше как ще приключи всичко. Само да свършва по-бързо.
За миг Мистър сякаш задряма. Отпусна брадичка и дишането му стана по-тежко. Рафтър изсумтя, за да привлече вниманието ми, после врътна глава, като че ме подканваше да действам. За беда Мистър, дори и да спеше наистина, стискаше здраво пистолета в дясната си ръка, а с лявата бе хванал страшната червена жичка.
А Рафтър искаше да се правя на герой. Макар че го смятаха за най-стръвен и продуктивен адвокат в цялата фирма, той все още не беше станал съдружник. Не работеше в моя отдел, а и не бяхме военни, та да приемам заповеди.
— Колко пари спечели миналата година? — запита изведнъж Мистър със съвсем ясен и буден глас.
Отново се изненадах.
— Аз… ами… чакайте да помисля.
— Недей да лъжеш.
— Сто и двайсет хиляди.
Това също не му се понрави.
— И колко от тях си раздал?
— Колко съм раздал ли?
— Да. За благотворителност.
— Ааа. Е, честно казано, не си спомням. У нас жена ми се занимава със сметките, разходите и тъй нататък.
Осмината адвокати се разшаваха едновременно.
Мистър явно не бе доволен от моя отговор и нямаше намерение да отстъпва.
— Кой ви попълва декларациите?
— Данъчните ли имате предвид?
— Да, точно тях.
— С това се занимава данъчният отдел, той е на втория етаж.
— Тук, в тази сграда?
— Да.
— Позвъни им тогава от мое име. Искам данъчни сведения за всички присъстващи.
Огледах лицата им и две-три от тях красноречиво говореха: „Що не вземеш направо да ме застреляш?“ Вероятно се позабавих с отговора, защото Мистър изрева:
— Действай!
И за по-убедително гръмна отново. Позвъних на Рудолф, който също започна да се двоуми, тъй че трябваше да повиша глас.
— Изпрати ги по факса — настоях аз. — Само миналогодишните.
Петнайсет минути гледахме втренчено факса в ъгъла и се потяхме при мисълта, че ако данъчните ни декларации не пристигнат час по-скоро, Мистър ще започне да ни избива един по един.
2
В новата си функция на архивар за цялата група аз седнах на мястото, посочено от Мистър с пистолета, и се захванах с факсовете. От два часа насам колегите ми стояха на крак до стената, почти неподвижно, и вече започваха да се скапват. Изглеждаха твърде печални, но неприятностите им едва сега започваха.
— Първо ти — рече ми Мистър. — Как се казваш?
— Майкъл Брок — любезно отвърнах аз. Едва не добавих: „Много ми е приятно.“
— Колко пари изкара миналата година?
— Казах ви вече. Сто и двайсет хиляди. Заедно с данъците.
— Колко раздаде?
Сигурен бях, че мога да го излъжа. Не съм експерт по данъчно право, но знаех как да шикалкавя. Изрових декларацията си и я разлистих, без да бързам. Като хирург специализант втора година Клер бе спечелила трийсет и една хиляди, тъй че, общо взето, доходите ни изглеждаха твърде прилични. Но бяхме платили петдесет и три хиляди за данъци — федерални, общ доход и цял куп други, — сетне идваха вноските за изплащане на студентските заеми, учебните разходи на Клер, две хиляди и четиристотин долара наем за едно много приятно апартаментче в Джорджтаун, две коли най-нов модел, взети на лизинг, следваха още сумати неизбежни разноски за поддържане на нелошия ни стандарт и в крайна сметка за миналата година успяхме да вложим в един инвестиционен фонд едва двайсет и две хиляди. Мистър чакаше търпеливо. Откровено казано, търпението му започваше да ме дразни. Предполагах, че в момента момчетата от специалните части лазят из тръбите на климатика, катерят се по околните дървета, заемат покривите на близките сгради, проучват плановете на етажа и вършат всичко точно както показват по телевизията с едничката цел да му пръснат черепа, а той сякаш пет пари не даваше. Бе приел съдбата си и се готвеше да умре. Ние обаче нямахме подобно желание.
Пръстите му не се отлепяха от червената жица и като го гледах как си играе с нея, сърцето ми едва не изхвръкваше от гърдите.
— Дарил съм хиляда долара на Йейлския университет — казах аз. — И две хиляди на местната организация „Общ път“.