— А за бедните колко?
— Общи дарения за сто и осемдесет хиляди.
— Не искам общи дарения. Не слагай бедняците като мен в един кюп с операта, синагогата и разните ви там лъскави расистки клубове, където правите търгове за вина и автографи, пък накрая подхвърляте някой скапан долар на скаутите. Говоря ти за храна. Храна за гладните, дето живеят в твоя град. Храна за бебетата. Тук. В този град. Докато вие печелите милиони, във вашия град изнемощели невръстни дечица плачат по цяла нощ, защото са гладни. Колко дадохте за храна?
Той гледаше мен. Аз гледах листовете пред себе си. Нямаше как да излъжа.
— Из целия град има благотворителни кухни, където бедните и бездомните могат да хапнат нещо — продължи Мистър. — Колко пари дадохте за това, хора? Дадохте ли изобщо?
— Не пряко — обадих се аз. — Но някои от благотворителните организации…
— Млъквай! — Той отново размаха проклетия си пищов. — Ами приютите? Местата, където спим, когато навън е двайсет под нулата. Колко приюта се споменават в тия бумаги?
Нямах сили да фантазирам.
— Нито един — тихо казах аз.
Той скочи на крака и всички трепнахме. Червените пръчки личаха съвсем ясно под сребристата лента. Ритна стола назад.
— Ами болниците? Ония малки болници, където лекари — добри, свестни хора, които печелят много пари — идват и отделят от времето си, за да помогнат на болните. Съвсем безплатно. Правителството им помагаше да плащат наема, да купуват лекарства и медикаменти. Сега има ново правителство и парите секнаха. Колко дарихте на болниците?
Рафтър ме погледна, сякаш очакваше да сторя нещо, например изведнъж да разровя хартиите и да възкликна: „Бре, да му се не види! Че ние сме дали половин милион за кухни и болници!“
Точно това би сторил Рафтър. Но не и аз. Не държах да ми теглят куршума. Мистър беше далеч по-умен, отколкото изглеждаше.
Докато прелиствах страниците, той обиколи прозорците, надничайки през щорите.
— Ченгета навсякъде — каза тихичко, но достатъчно ясно. — И цял куп линейки.
После забрави за сцената долу, провлачи крака покрай масата и спря пред заложниците. Те следяха внимателно всяко движение, но най-много се взираха в експлозивите. Мистър бавно вдигна пистолета и само от метър се прицели право в носа на Колбърн.
— Колко даде за болници?
— Нищо — каза Колбърн и стисна очи, готов да се разплаче. Сърцето ми спря и престанах да дишам.
— Колко даде за благотворителни кухни?
— Нищо.
— За приюти?
— Нищо.
Вместо да застреля Колбърн, той се прицели в Нузо и повтори трите въпроса. Нузо отговори по същия начин и Мистър продължи покрай редицата, като задаваше едни и същи въпроси и получаваше еднакви отговори. За всеобщо разочарование не застреля и Рафтър.
— Три милиона долара — изрече той с отвращение — и нито цент за бедните и болните. Жалки сте.
Наистина се чувствахме жалки. И изведнъж осъзнах, че няма да ни убие.
Как можеше обикновен уличен скитник да се докопа до динамит? И кой би го научил да борави с експлозиви?
Привечер той заяви, че е гладен, и поиска да поръчам чрез шефа си супа от Методистката благотворителна мисия. Там слагали повече зеленчуци в бульона. И хлябът не бил чак толкова сух, колкото в другите кухни.
— Ама те и доставки по домовете ли имат? — смаяно запита Рудолф. Гласът от уредбата прокънтя из цялата зала.
— Просто го направи, Рудолф! — креснах аз. — И гледай да стигне за десет души.
После Мистър ми нареди да оставя слушалката и отново изключи.
Представих си как колегите заедно с цял полицейски отряд хвърчат по задръстените столични улици, за да нахълтат в тихия приют, където парцаливи скитници надигат глави от паниците рядка супа и се питат каква е тази олелия.
„Десет порции спешна доставка, хляб допълнително.“
Мистър тъкмо бе тръгнал пак към прозорците, когато отново чухме хеликоптера. Той надникна навън, отстъпи, подръпна брадата си и обмисли положението. Какво ли нашествие бяха замислили, та да им трябва и хеликоптер? Или пък смятаха с него да откарат ранените.
От един час Умстед се въртеше неспокойно, създавайки непрестанни тревоги на Рафтър и Маламъд, за които бе вързан. Накрая не издържа.
— Сър… извинявайте, обаче наистина трябва… такова… Да отскоча до едно място.
Мистър продължаваше да подръпва брадата си.
— Едно място ли? Какво място?
— Трябва да се изпишкам, сър — избъбри Умстед досущ като първолак. — Не издържам вече.
Мистър се озърна и забеляза порцеланова ваза, кацнала най-невинно върху една масичка в ъгъла. С ново движение на пистолета ми нареди да развържа Умстед.