— Защо мислиш, че ти се обадих?
— Да видим — рече Стив. — В затвора си. Аз съм адвокат. Не знам. Защо?
— Значи не си изненадан?
— От десет години съм адвокат. Изненадвам се само когато клиентите ми казват истината.
Седяха в ярко осветената, но въпреки това потискаща зала за разпити в областния затвор на Маями-Дейд. Изтърканите стени бяха боядисани в граховозелено, а мебелировката — надрана дървена маса и столове с прави облегалки — приличаше на училищна класна стая. Миришеше на метал, смазка и пот. Тежки врати се блъскаха и от вътрешността на стария дранголник се чуваха звънци.
— Тогава защо искаш да ме представляваш? — предизвика го Наш.
На светло Наш имаше някаква прилика с Пинчър. Кожата му беше по-светла от тази на вуйчо му, но имаше същата заядлива челюст. Приличаха си и по характер. Също като областния прокурор Наш излъчваше самонадеяност и самодоволство.
— Кой казва, че искам да те представлявам? — възрази Стив. — Харесвам Уейд Гризби, а ти му прецака бизнеса.
— Държи се с делфините, все едно са му собственост.
— Те са негова собственост. Хванал ги е или ги е докарал, или ги е отгледал. Сега ги храни и дресира.
— Досущ като едновремешен робовладелец.
— Сакати деца плуват с делфини вместо терапия и Гризби не им иска пукната пара. Така, както го виждам аз, той помага на човечеството, а ти си непотребен боклук.
— Паркът му не е нищо друго, освен хлориран затвор.
— Глупости. Делфините ядат суши на корем. Получават медицински грижи. Обичат хората там.
— Нямаш никаква представа какво чувстват делфините.
— А ти имаш?
— Прокарвал ли си ръка някога по корема на делфин, да усетиш колко е мокър и хлъзгав? — Наш го каза с такова възторжено изражение, сякаш потупваше задника на Анджелина Джоли. — Страхотни животни са, анатомично съвършени. Могат да плуват с четирийсет километра в час и да се гмуркат на триста метра. Но знаеш ли кое им е най-хубавото?
— Че не са акули?
— Живеят мирно в хармонично общество.
— Чудя се дали рибата, с която се хранят, е на същото мнение.
— Знаеш ли, че бутилконосите делфини си имат собствен език?
— Да, моят племенник ми каза. Смята, че ги разбира. Също така смята, че трябва да те разстрелят. Ще побеснее, ако реша да те представлявам.
— Защо?
— Делфините, които освободи, са му приятели.
— Тогава трябва да се радва. Делфините, държани в плен, затлъстяват. Тъпчат се с боклуците, които им хвърлят глупавите туристи. Не ловуват. Не се гмуркат. Те имат нужда да са свободни.
— Знаеш ли какво си ти, Наш? Фанатик. Самопровъзгласил се спасител. И именно това те прави наистина опасен.
— Така ли си намираш делата, Соломон? Като обиждаш клиенти?
— Нямам нужда от тази работа, Наш.
Технически това беше вярно, помисли си Стив. Можеше да работи pro bono върху цял куп дела на Лекси и Рекси, двете празноглави близначки моделки, които прекарваха толкова време в съдебни спорове, колкото и в позиране. За безброен път Лекси беше глобена за паркиране на място за инвалиди въпреки предупрежденията на Стив, че булимията не се брои. Защитаваше също така и сестра й, която имаше навика да продава фалшиви бижута като истински по e-bay. Рекси твърдеше, че е невинна, защото евтините бижута били носени от полуизвестен модел от крайбрежието, нейна милост, и затова имали допълнителна стойност.
— Е, тогава защо си тук? — попита Наш. — Защо не си в съда заедно с всичките си клиенти?
Много добър въпрос. Стив се беше събудил към единайсет, беше навлякъл джинси и тениска с девиз: „Говори бавно. Не владея перфектно идиотски“. Заведе Боби на училище, след като реши, че половин ден обучение в шести клас е по-добре, отколкото никак. Сеси, неговата секретарка или помощничка, или офис царевна, или както там беше решила да се нарича тази седмица, се обади, за да каже, че един задържан на име Джералд Наш искал да го види.
Въпреки позите си Стив искаше делото „Държавата срещу Наш“. Не че харесваше Наш. Но това нямаше значение. Даже беше по-добре. Ако харесваш клиентите си, повече го преживяваш, когато ги откарват в затвора.
Ако се хванеше с делото, щеше да се наложи да обяснява доста неща на Боби. Щеше да му каже, че вината не е нито бяла, нито черна. Че съдебната система е пълна с нюанси на сиво. Джералд Наш беше по-скоро объркан, отколкото опасен. Трябваше ли да го затворят за цял живот въз основа на най-глупавото нещо, което е правил някога? Стив вярваше във възможностите на хората да се променят. Добре де, не и на серийните убийци. Но ако отървеше затвора, Джералд Наш можеше и да промени живота си. Може би щеше да работи за спасяването на животните и щеше да се откаже да върши престъпления.