— Пешън по-добре ли познаваше Сандърс от теб?
Наш поклати глава.
— Запознахме се по едно и също време.
— Тоест тя ти е казала така.
— Накъде биеш? Мислиш, че Пешън е познавала Сандърс и ме е излъгала ли?
— Откъде да знам? Тя е твоя приятелка.
— Далеч си от истината, Соломон. Пешън ме обича.
— И по какъв начин го показва? Като изчезва?
Наш не отговори, така че Стив продължи:
— С какво се занимаваше Сандърс, когато не спасяваше света?
— Със застраховки.
— Майтапиш се.
— Имаше пропуск. Главен оценител на някаква застрахователна компания.
— И ти му повярва?
— Не ме е интересувало особено. Но си прав. Не приличаше на застраховател. Як тип, над метър и осемдесет. Стотина килограма. Целият мускули. Страхотен плувец, може да е бил състезател на млади години.
— Как решихте тримата да ударите Делфинариума?
— Идеята не беше моя. Аз си бях запланувал една верига от магазини за домашни животни. Мислех да разбия витрините и да взема животните. Но Сандърс каза: „Дай нещо по-голямо“.
— И Пешън се съгласи с него?
— Да, съгласи се. И тя иска да остави диря.
Стив заслуша за удара върху Делфинариума. Сандърс бил огледал мястото. Един-единствен пазач. Старец. Седял в бараката цяла нощ и гледал сериали на черно-белия телевизор. Невъоръжен, ако не се броят спреят и мобилният телефон. Планът им бил много внимателно изработен. Сандърс трябвало да се промъкне по суша и да върже пазача. Наш никога не бил водил ръкопашен бой и затова бил доволен, че някой друг ще свърши тая работа. Сандърс бил въоръжен с голям военен пистолет четирийсет и пети калибър, но той бил само за сплашване. Но когато влязъл, нямало старец със спрей. Там бил Гризби. С пушка.
— Не разбирам защо го е застрелял — рече Наш. — Вече бяхме извели делфините от канала. Пешън беше в залива. И аз почти се бях измъкнал, когато ти ми скочи. Искам да кажа, че всичко беше приключило.
— Гризби твърди, че държал Сандърс на мушка и чакали полицията да дойде, но Сандърс изведнъж посегнал към пистолета си.
— Няма смисъл — отвърна Наш.
— Нито пък това, че Гризби го е прострелял два пъти. Същото като да бомбардираш Нагасаки, след като си ударил Хирошима.
Парченцата от мозайката не си пасваха. Ключът към разгадаването на случая беше да се открие какво всъщност е станало между Гризби и Сандърс точно преди стрелбата. Но Наш нямаше как да е видял нещо от канала. Нито пък Боби от дигата. Засега беше думата на Гризби срещу тази на убития.
— Нещо друго, Джералд? Има ли нещо друго, което трябва да знам?
Наш се огледа притеснено, сякаш някой можеше да ги подслушва.
— Има едно нещо, което не ти казах. Не бяхме само тримата. Имахме и лодка, една голяма „Бъртрам“ с цистерна солена вода. Закотвена на половин миля от портата. С двама мъже на борда. Трябваше да качат делфините с мрежи.
Стив не разбираше.
— Защо просто да не ги оставите да си плуват на свобода в залива?
— Защото можеха да се върнат в Делфинариума.
Което значи, че на делфините им е харесвало там, помисли Стив. Спънки и Мисти вероятно са си мислели, че са настанени в петзвезден хотел, и изведнъж се появяват тези ненормалници, които искат да ги принудят да се трудят за прехраната си.
— Кои, по дяволите, са онези двамата? И къде са сега?
Наш повдигна рамене.
— Сандърс ги нае. Така и не разбрах как се казват.
Наш довърши покъртителната си история. Когато полицейските коли се понесли с надути сирени от Вирджиния Кий към парка, двамата мъже се паникьосали и изчезнали с бъртрама. Делфините отплавали бог знае къде. Пешън явно се била отправила към Грандън Парк Марина, където зарязала джета. И оттогава никаква вест от нея.
Стив се замисли.
Пешън изчезва.
Сандърс е мъртъв.
Двама безименни мъже с яхта се развяват някъде на свобода.
А Джералд Наш остава сам и има опасност да прекара живота си в затвора.
Не знаеше дали клиентът му е виновен за убийство, но със сигурност можеше да бъде арестуван по обвинение за проява на глупост първа степен.