— Добре. Казвай каквото знаеш.
Боби повдигна рамене.
— Клиентът ти не е искал да види Спънки и Мисти свободни. Щом е чакала лодка да ги прибере, значи са искали да ги задържат.
18.
Всичко, освен истината
Стив караше покрай „Маями Ривър“ към окръжния затвор. Трябваше да притисне Джералд Наш и да разбере истината. Боби беше прав: версията му не се връзваше. Защо на Наш му е трябвала лодка, която да прибере Спънки и Мисти? Защо ще рискува да ги нарани? Защо ще забавя собственото си бягство? Защо просто не е пуснал делфините на свобода?
Клиентите лъжат. Лъжат под клетва, което е достатъчно лошо. Но лъжат и собствените си адвокати, което за Стив беше едновременно углавно престъпление и смъртоносна глупост. Стив изнасяше следната реч пред всеки свой лъжлив, крадлив и агресивен клиент:
„Лъжи свещеника си, съпругата си и данъчните, но винаги казвай истината на адвоката си.“
Рядко се получаваше. Той и не очакваше. Клиентите лъжеха по най-различни причини. Понякога се срамуваха от онова, което бяха извършили. Понякога се страхуваха, че ако се признаят за виновни, адвокатът няма да се бори толкова яростно за тях. Това, разбира се, беше напълно погрешно. Трябва да се бориш повече за човек, който наистина е извършил деянието. Как иначе би могъл да спечелиш?
Преди много време Стив беше решил, че има няколко начина да изтръгнеш истината от клиент измамник.
Можеш да молиш лъжливите копелета: „Джералд, много те моля. Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво всъщност се е случило.“
Можеш да се отнасяш към клиента си като към свидетел на противниковата страна. Да го стреснеш, да го подведеш и подложиш на кръстосан разпит. „Но, Джералд, вчера каза, че Луната била направена от зелено сирене. Тогава ли ме излъга, или сега ме лъжеш?“
Или можеш да ги накараш да капитулират, като ги атакуваш фронтално: „Наш, самоуверено копеле, знам, че лъжеш, и ако не ми кажеш истината, ще се откажа и ще оставя някой обществен защитник да оплеска делото.“
На влизане в общинския затвор още не беше решил кой подход да използва. Помисли си, че като погледне Наш, инстинктивно ще разбере как да постъпи.
Залата за посещение беше претъпкана с жени, приятелки и деца на мъжете, които чакаха да бъдат съдени или бяха осъдени на по-малко от една година лишаване от свобода. Миришеше на засъхнала пот, мръсни крака, памперси и машинно масло. От вътрешната страна затворниците викаха и крещяха. Стив беше стигнал до заключението, че съвременните затвори и средновековните лудници много си приличат.
Беше идвал тук стотици пъти, но дебелият сержант на пропуска продължаваше да му иска картата от адвокатската колегия на Флорида, когато си попълваше данните.
— Креншоу, защо го правиш? Познаваш ме.
— Мисля, че един ден, когато те лишат от правомощия, ще се появиш без карта.
Стив се оплези на охранителната камера и се разписа. Зачака Креншоу да натисне звънеца и да отвори металната решетка.
— Може ли да побързаш, сержант? Чака ме справедливо обвинен човек.
— Не. Според разпоредбите имам право да задържа посетител с неподходящо облекло.
— Какви ги говориш?
— Тениската ти, тъпако — и посочи гърдите на Стив и надписа: „Какво ще направи Скуби?“
— Какво й е?
— Неприлична е.
— Сатирична е. Като едновремешните стикери по броните на колите „Иисус пести. Мойсей инвестира.“ Майтап да става.
— Соломон? Това еврейско име ли е?
— О, за бога, Креншоу! Я не ми се прави на Мел Гибсън.
— Ако искаш да влезеш в моята къща, трябва да си свалиш тениската. Само дето пак ще си неприлично облечен, така че се опасявам, че на твоето лайно днес не му върви.
Стив можеше да му каже да иде да си го начука. Или можеше да се обади на Съюза за граждански свободи. Вместо това съблече фланелката през главата си, обърна я наопаки и я облече пак.
Креншоу се втренчи в него.
— Всички защитници са хлебарки, нали така, Соломон?
— Ще побързаш ли, ако кажа „да“?
— А този мотел гъмжи от хлебарки — звънецът избръмча, електрическата ключалка изщрака и се отвори. — Един ден ще влезеш, Соломон, но няма да излезеш.
Три минути след като беше обиден от отегчения изкукал сержант, Стив вече размахваше пръст на клиента си.
— Наш, тъпо копеле! Защо ме лъжеш?
Фронтална атака.
— Не лъжа — изхленчи Наш. Хлапе, обвинено, че е задигнало курабийки.
— Не си имал нужда от лодка, за да прибираш делфините. Ако наистина си се тревожел да не се върнат, си можел да затвориш вратата на излизане.