Мина по „13-то авеню“, което още не беше преименувано на „Стив Соломон Стрийт“, но, хей, той все още се надяваше. На триста метра от стъпалата на Съдебната палата един черен линкълн отби до бордюра. Тъмното стъкло на шофьора избръмча и се отвори и един мъж попита:
— Ти ли си Стив Соломон?
— Не и ако ще ми връчваш призовки.
— Мога да ти помогна за делото на Наш. Качи се.
Шофьорът свали прозореца и показа усмивката на човек, който не се усмихва много. Розово лице, сякаш току-що се беше обръснал. Къса руса коса, вече прошарена. Потник на „Голдс Джим“, огромни бицепси и раменни мускули, сякаш имаха общ треньор с Бари Бондс.
— Не. Мама ми е казвала никога да не се качвам в коли с натъпкани със стероиди непознати.
Задната врата се отвори със замах и оттам изскочи друг мъж. Много по-дребен от шофьора. Джинси. Протрити каубойски ботуши и черна тениска. Къса коса, счупен нос. Приличаше на боксьор, вероятно средна категория. Махна към вратата.
— Ще ви отнемем само една минутка, господин Соломон.
„Мога да избягам. Каубойските ботуши никога не могат да ме стигнат. Но не е никак мъжествено.“
— Обадете се на секретарката ми Сеси и си запишете час за среща. Тя ще забрави да ми каже, но вие се отбийте утре до кантората, когато пожелаете.
— Стига дрънка, влизай вътре, Соломон — каубойските ботуши се опитваха да говорят строго. И успяваха.
— Да не сте луди? Огледайте се. Съдебна палата. Общински затвор. Полицейски участък. Хиляда ченгета на една плюнка разстояние. Само да извикам…
Така и не видя юмрука. Къс десен, право в корема. Изкара му въздуха. Коленете му се подкосиха. Щеше да падне на земята, но Каубойските ботуши го сграбчиха здраво за яката на велуреното сако и го натикаха на задната седалка, след което се навряха до него. Докато Стив се мъчеше да си поеме въздух, колата потегли. Нямаше свирене на гуми, нито дивашки завои. Само бавно ускори покрай Съдебната палата, където появата на Стив беше очаквана, макар и не особено желана.
Шофьорът проговори пръв:
— Както казах, Соломон, можем да ти помогнем за делото на Наш.
— Не, каза: „Аз мога да ти помогна.“ Изобщо не спомена за тоя Оскар де ла Оя17.
— Но първо ти трябва да ни помогнеш. Знаеш ли кои сме?
— Не, но знам къде отивате. Има килия с имената ви на една пресечка оттук.
— Не е смешно — каубойските ботуши плеснаха Стив по главата с отворена длан.
И точно тогава Стив го видя. Червен белег. Все едно присадено месо. Точно както го беше описал Наш. Но не беше рана от куршум. Стив беше виждал почти същия белег на ръката на друг човек. Капитан Дан, един от най-добрите водачи за риболов в Исламорада. Беше ухапване от акула.
— Вие сте двамата от лодката — рече Стив. — Трябвало е да качите делфините. Но сте духнали, когато са се появили ченгетата.
Линкълнът мина под надлеза над I–95 на „20-та улица“.
— Какво още ти е казал Наш за нас? — попита шофьорът.
— Нищо. Дори не знае как се казвате.
— Сигурен ли си?
— Не знае дали ти си Мистър Син, а приятелят ти Мистър Розов — отвърна Стив.
Каубойските ботуши го плесна по главата още веднъж.
— Какво значи това, по дяволите?
— „Глутница кучета“18 — обясни шофьорът на недосетливия си приятел. — Момчетата, дето правеха обира, използваха цветове вместо имена.
— Защо аз да съм Мистър Розов?
— Няма значение — шофьорът се обърна към Стив, който вече усещаше как главата започва да го боли. — Знаеш защо те питаме това, нали, Соломон?
— Защото сте работили за Сандърс. И защото ви е страх, че Наш може да доведе ченгетата до вас.
Каубойските ботуши се ухилиха. По-добре, отколкото да го млати.
— Мисли, че Сандърс ни е бил шеф.
Явно шегата си я биваше, защото и двамата се разсмяха.
— Хей, Соломон — каза шофьорът, — ако дадеш на Наш един цент за мислите му, ще ти върне ресто.
Пак хихо-хахо. Двамата изглеждаха доста весели за похитители. И явно не бяха покрусени от смъртта на Сандърс, което обърка Стив още повече. И тогава си спомни нещо, което Наш му беше казал в затвора. Нощта на нападението. Сандърс беше питал за Гълфстрийм, разтревожен за големината на вълните. Един от тези двамата му беше отговорил: „Ти си гледай твоята работа, ние ще си гледаме нашата.“
Заповед. Така не се говори на шефа.
„Тези момчета не се работили за Сандърс.“
„Сандърс е работил за тях.“
„Но какво е правил? И какво са щели да правят те с делфините?“