— Винаги изпълнявам нарежданията на съдията.
— Не, не ги изпълняваш — Виктория се извърна и започна да тъпче папките си в чантата.
— Стига, Вик. Нали знаеш, че това ми е номерът.
— И винаги е толкова забавно.
— Имаме различен стил. Може би затова се разбираме толкова добре.
— Сигурно.
— Според мен си малко раздразнела.
— Кой каза, че не бил забелязвал женските настроения?
— Ще те питам само едно нещо.
— Какво?
— Няма ли да има секс довечера?
22.
Втората загадка
„Законите на Соломон:
6. Когато свидетелските показания са адски добри, няма никакви противоречия и всички дупки са запълнени гладко с асфалт, най-вероятно свидетелят, лъже.“
Стив искаше да говори с Виктория, но тя бързо излезе от съдебната зала и изчезна.
„Разсърди ли ми се?“
Толкова пъти го беше виждала в съда, със сигурност знаеше, че играе роля.
„Едва ли се е вкиснала наистина.“
Трябваше да поговорят за делото, да споделят информация. Макар че бяха от двете противоположни страни, не се ли бореха за едно и също нещо?
„Истина. Справедливост. Всичко това, дето го пише по книгите“.
Виктория винаги се оплакваше как двете страни в съда трябва по-малко да се конкурират и повече да се грижат за справедливия резултат. Че криминалната съдебна система трябва да търси истината, а не само обвинения или оправдаване. Честно казано, досега не се беше съгласявал с нея и през всичкото време целеше единствено да спечели. Но сега с тази лайняна вихрушка, наречена „Държавата срещу Наш“, искаше да опита нещо ново.
Не би предложил да сподели доказателства, ако отсреща стоеше някое от джуджетата на Пинчър. Но отсреща стоеше Виктория. Партньорката му. Любимата му. Най-добрата му приятелка. Искаше заедно да обмислят делото.
„Хайде, слънце. Да въздадем справедливост.“
Представи си, че първата й реакция ще е да го пресече.
„Няма да е етично, дрън-дрън-дрън“.
Сега, докато се прибираше от Съдебната пашата и се бореше със задръстването по „Дикси Хайуей“, Стив превърташе доказателствата в главата си.
На пръв поглед Джералд Наш изглеждаше сто процента виновен в убийство по време на извършването на углавно престъпление. Но толкова много неща не се връзваха.
Мистериозният Чък Сандърс.
Гризби в парка с пушка и мъгляво оправдание защо бил застрелял Сандърс.
Двама яки типове, които сгащват Стив насред улицата и се опитват да изстискат информация.
Спомни си нещо, което баща му, най-проницателният съдебен защитник, когото познаваше, му беше казал преди години.
„Ако попаднеш на парченце от загадка, което не пасва никъде, това означава, че има втора загадка, където ще си пасне точно.“
Първата загадка беше защо изобщо Гризби беше стрелял по Сандърс, и то два пъти. Стив беше взел показанията на Гризби преди няколко дни. Собственикът на Делфинариума свидетелстваше, че постоянният му пазач бил напуснал без предупреждение.
В: Значи вместо да наемете друг пазач, решихте да стоите цяла нощ и сам да пазите?
О: Да, сър.
В: С „Ремингтън 870“, докато пазача сте въоръжили само със спрей и мобилен телефон?
О: Знаех, че тези глупаци са атакували лабораторията с маймуните в Кийс. А и не само това. Областният прокурор ме предупреди, че може да съм следващият. И не забравяйте, нападали са ме и преди, когато имах делфинариум в Калифорния. „Подводен свят“ Оттам почнаха проклетите освободители на животни.
Не само една причина Гризби да е там със заредена пушка. Три причини. Всяка сама по себе си достатъчно добра. Събереш ли ги всичките накуп, какво получаваш? Прекалено много захар в мохитото.
Истинските истории са пълни с дупки. Животът не е гладка магистрала през плодородна равнина. Животът е криволичещ, осеян с дупки път, омазан с масло и покрит с натрошени стъкла. Това беше един от законите на Стив. Ако свидетелските показания са адски добри, ако няма неясноти или противоречия, най-вероятно историята е толкова фалшива, колкото и косата на Доналд Тръмп.
В показанията си Гризби твърдеше, че бил стреснат от шум. После забелязал Боби на плаващата платформа. Казал му да не мърда оттам и отишъл по пътеката до будката на пазача да се обади на Стив.
Дотук всичко беше вярно. Боби също го потвърди и Стив ясно си спомняше как Гризби го беше събудил по телефона. Но после историята ставаше мътна.
Гризби твърдеше, че излязъл от будката на пазача и се натъкнал на Сандърс по пътеката зад фикусите. Сандърс безшумно бил доплувал с надуваема лодка до дока, с почернено лице като на морски тюлен, какъвто бил някога. Носел лепенка, навито въже и автоматичен колт четирийсет и пети калибър, който Гризби веднага познал, щото и той бил служил в армията навремето. Сандърс явно очаквал да завари невъоръжен и спящ пазач. Вместо това Гризби изскочил с пушка в ръка от храсталака и му изревал да спре на място.