— Разбира се, че мога. Нали сме в Америка.
— Да. Законите на Соломон — в гласа й се долавяше присмехулна нотка. — Какъв беше първият, дето ми го каза, когато проклетото пиле се изцвъка върху ръкава ми?
— „Когато законът не ти върши работа, изработи го ти.“
— Точно така. Хвалеше се с него. Е, аз съм друг човек. Не лъжа. Не нарушавам правилата. И не обвинявам отсрещната страна в извършването на деяния, които знам, че не е извършила.
Стив отпи голяма глътка бира. Имаше вкус на печена елда. Зачуди се дали Вик е свършила.
— И още нещо.
„Не е.“
— Спомняш ли си глупавата реплика, с която се опита да ме свалиш? В деня, когато се запознахме?
Стив поклати глава. Откъде, по дяволите, можеше да си спомня това? И как тя можеше да помни всичко тъпо или нелепо, което той беше казал или направил? В този безславен ден се озоваха в две срещуположни килии. Беше флиртувал с нея, но как тя можеше да помни какво й е казал?
— Каза, че би желал да си ми учител — припомни му Виктория.
„А, това.“
— Това беше най-добрата ми реплика — отвърна Стив.
— Това беше най-лошата ти реплика. Мразя сексистките закачки. И тогава те мразех и теб. Не съм била толкова бясна до днес.
Стив беше казал и още нещо, докато бяха в ареста, и много добре си го спомняше:
„Съкилийници днес, сродни души утре.“
Беше се направил на интересен. Но се оказа вярно. В момента, в който я беше видял да влиза в залата онзи ден, беше усетил нещо към нея.
— Ти ме плени, Вик. Ти ме плени още с „Разкарай се“.
— Толкова си ужасно вбесяващ — продължи тя.
— Мислех, че затова ме хареса.
— Не, обичам те въпреки това. Но знам, че когато си легна довечера и се събудя утре сутринта, пак ще си вбесяващ. И честно казано, Стив, писна ми!
Тя въздъхна и се облегна на плота. Кухнята притихна, чуваше се само бръмченето на хладилника.
Стив изпи голяма част от бирата, докато чакаше. Явно беше свършила. Изчака още няколко секунди. После тихо промълви:
— Знаеш ли какво каза току-що? Че ме обичаш. И аз те обичам. Още от деня, в който папагалът се изцвъка на ръкава ти и ти се разплака. Така че съжалявам. Днес се увлякох. Преминах границата. Няма да се случи повече. Не и с теб, искам да кажа. Другите адвокати са си потенциални жертви.
Направи крачка към нея, изчака достатъчно дълго, за да й позволи да скъси разстоянието и да го пресрещне на половината път за помирителна прегръдка. Но тя не помръдна.
— Остави ме на мира, Стив.
— Добре, щом това искаш…
Но тя вече беше излязла.
25.
Делфинът отива на война
„Законите на Соломон:
8. Когато жената, която обичаш, е ядосана, най-добре я остави на мира, дай й време и достатъчно вино.“
Стив реши през следващите два часа да не се показва пред очите на Виктория. Взе топката и ръкавицата и изведе Боби в задния двор, където го научи на основните хватки на хвърлянето със завъртане. После, когато се върнаха в кухнята, поля няколко филета от жълтоопашатка със сос от лимон и пипер и забърка салата с всички любими съставки на Виктория, включително печени борови семки, които според него имаха вкус на дървесина.
След това отново излезе навън и се зае с мъжкото задължение да разпали грила, без да подпали калистемона до него, опече рибата и я покри с прясна салца, която беше направил с пасатора. Накрая метна една покривка върху масата за пикник и наля обилно количество шардоне за своята любима, партньорка и противникова страна по делото.
По време на вечерята Виктория беше необичайно мълчалива. Стив не я притискаше, не насилваше разговора. Даваше й малко време, малко пространство и много вино.
След като ометоха крем карамела, който Стив беше купил от една сладкарница в „Корал Уей“, Боби влезе да си сложи лакътя в една кофа с лед, защото така правел Сенди Кофакс, най-добрият питчър евреин на всички времена, след всяка игра.
Стив реши, че виното може да е поразмекнало Виктория и беше готов да се сдобрят, но тя се вмъкна вкъщи само с едно „чао“. След няколко минути той я завари в коридора да слага на вратата на кабинета жълта полицейска лента.
— Какво става? За „Войната на семейство Роуз“ ли се готвиш?
— Местя се в кабинета, докато трае процесът.
— Местиш се? Искаш да кажеш, че ще работиш тук?
— Ще работя. Ще мисля. Ще спя. Достъпът ти вътре е напълно ограничен.
— Както кажеш — не искаше да прозвучи сприхаво, но точно така излезе.
— Спалнята е твоя, Стив. Можеш да си държиш папките там, няма да ги пипна.
— Какви папки?