— Значи казваш, че е просто голямо съвпадение. Човекът, одобрил обезщетението първия път, случайно се оказва крадецът втория път.
— Няма никакво съвпадение. Сандърс знае къде се намира всеки дресиран делфин в страната. Щом като от „Хардкасъл“ го наели, вече е бил наясно откъде може да открадне най-добрите.
— Не ми се вярва. Не ми пише в документите. Гризби вероятно е познавал Сандърс и е искал да го убие.
— Защо?
— Защото само така клиентът ми ще бъде свободен.
32.
Събота в моргата
„Законите на Соломон:
10. Никога недей да спиш с патоанатом, ако не си мъртъв.“
Стив извъртя китката си и вдигна тигана на трийсет сантиметра от котлона. Гордееше се, че може да прави напълно симетрични омлети с ябълки и чедър — сиренето се разтопяваше до самия край, без да потича навън.
— Мирише супер — каза Виктория като провери какво има на кухненската маса. Препечени английски хлебчета, прясно сварено кафе и нарязана папая. — Някой иска нещо.
— Не бъди толкова цинична, Вик. Знаеш, че обичам да ти приготвям закуска събота сутрин.
— Само когато си бил лош петък вечер.
Боби влезе, бос, с фланелка на „Маями Хийт“, която му стигаше до коленете.
— Вкусно. Ще се сдобрявате ли, вуйчо Стив?
— Хей, престанете и двамата — Стив сервира омлета на Виктория и започна следващия. — Не може ли човек да направи нещо хубаво за хората, които обича?
— Повечето хора могат. Боби, защо според теб вуйчо ти е толкова внимателен?
— Нямам представа, но ми харесва — момчето излапа едно парче папая. — Може ли да ти подавам днес, вуйчо Стив?
— Веднага щом се върнем от моргата.
— Супер! Мога ли да гледам аутопсия?
— Не. Само ще се срещнем с доктор Линг.
— Това било значи — каза Виктория. — Ще се опитваш да подкупваш свидетели.
— Виж, имам право да разговарям със свидетелите ти.
— Не искаш да кажа на доктор Линг да те отсвири, нали?
— Доктор Линг така и така няма да говори с вуйчо Стив — заяви Боби. — Доктор Линг го мрази.
Стив обърна втория омлет. Този път ръката му потрепери и сиренето се разтече върху тигана.
— Не, не ме мрази, хлапе.
— Чух я да казва, че иска да ти изтръгне сърцето.
— Тя е патоанатом. Това беше професионално изказване.
Малко преди да срещне Виктория, Стив беше имал кратка връзка с доктор Мей Линг. Познаваше я от години от съда, но се бяха сближили след една маратонска нощ на покер с шумна група детективи от отдел „Убийства“, доктори от Спешното и заместник патоанатоми. Стив се беше възхитил на способността на Мей да стои с непроницаемо изражение, докато блъфира, прегръща или вади парче от куршум от някой далак. Беше отдадена на работата си и често след някоя престрелка от кола в Либърти Сити отменяше среща за вечеря.
И беше абсолютно на страната на обвинението. Непрекъснато се дразнеше от съдебните маймунджилъци на Стив в полза на обвиняемите. Чашата преля, когато той я подложи на кръстосан разпит по време на процес за убийство и изтъкна, че е извършила аутопсията на сутринта, след като е изпила две бутилки „Совиньон Блан“ и е прекарала нощта в чуждо легло. Нямаше нужда от частен детектив, за да се сдобие с информацията, тъй като сам беше доставил и виното, и леглото. На излизане от съдебната зала Мей наистина беше заявила, че с радост би направила аутопсия на Стив, докато още диша.
— Винаги знаех кога доктор Линг е останала да преспи — продължи Боби. — Къщата миришеше на формалдехид.
— Наричаше го „парфюмът на смъртта“ — додаде Стив, — но на нея й миришеше на рози.
— Вуйчо Стив, с бая откачалки се срещаше пр. В.
Което значеше „преди Виктория“, Стив го знаеше.
Виктория си наля кафе.
— Не очакваш доктор Линг да опровергае доклада от аутопсията си, нали, Стив?
— Искам да ми уточни едно-две неща.
— Ако държи скалпел — намеси се Боби, — знам какво ще иска да ти уточни.
Окръжната морга бе червена и тухлена и приличаше на училище. Намираше се на „Боб Хоуп Роуд“. Обикновено събота сутрин доктор Мей Линг се оправяше с бумагите, натрупали се през седмицата заедно с труповете. Но днес беше кацнала на един висок стол в безупречно чистата лаборатория и внимателно почистваше петънца по някакъв череп.
— Здрасти, Мей! — провикна се Стив.
Тя се извърна и го погледна със същото непроницаемо изражение, което използваше и когато залагаше всичко на последната карта. Мей беше дребна жена с къса тъмна коса и лице с остри скули и дребни черти. Това, плюс тъмните очи, й придаваше вид на миеща се мечка. Бялата й лабораторна престилка направо хрускаше.