Детективът си записа нещо в бележника, а Диксън намръщено попита:
— Липсват ли тези неща?
— Не открихме у него нито пари, нито ценности — кимна Боуър. — Само празен портфейл.
Кейт забеляза как Тео отново потръпна. Как ли се чувства човек, когато изведнъж открие грубата и насилствена смърт на собствения си брат?
— Какво се е случило според вас? — пожела да узнае Диксън.
— В момента сме склонни да приемем версията за въоръжен грабеж — отвърна Боуър.
— Ясно — кимна Диксън. — Къде е прострелян?
— В тила.
Кейт трепна, Тео и Диксън си размениха бързи погледи. Това не отговаряше на версията за въоръжен грабеж. Обикновено бандитите се изправят срещу жертвите си и не ги убиват с изстрел в тила… Какво ли е станало?
В този момент се появи Сандра. Тео вдигна глава и глухо попита:
— Обади ли се на Абигейл и Виктория?
Тя се намръщи, отговорът й прозвуча колебливо и след доста продължителна пауза:
— Не…
— Още няколко въпроса и приключваме — намеси се детектив Боуър, който очевидно си даваше сметка за състоянието на двамата.
На прага се появи красиво момченце в жълта пижама и камионче подмишница. Приликата с майка му беше поразителна. След него в стаята се втурна мургава бавачка с латиноамерикански черти на лицето. Видяло толкова много хора, момченцето объркано се закова на място.
Кейт забеляза как очите му търсят погледа на Сандра, която беше обърната на другата страна и разговаряше с детективите. Бавачката започна да го дърпа навън, лицето му се разкриви, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Кейт се откъсна от перваза на прозореца, пристъпи към детето и коленичи пред него.
— Здравей — усмихна се тя. — Аз се казвам Кейт, а ти?
— Джими.
— Здрасти, Джими. Много ми харесва червеното ти камионче. Имаш ли други в стаята си?
Детето кимна с глава.
— Ще ми ги покажеш ли?
Очите на Джими отново се насочиха към майка му. Уверил се, че тя не му обръща внимание, той въздъхна, чертите на личицето му се изопнаха.
— Хайде, ела — обади се бавачката. — Ще покажем играчките ти на тази красива дама.
Момчето сложи топлата си ръка в дланта на Кейт и я поведе навън.
Боуър затвори бележника си и стана на крака.
— Окей, засега приключваме.
— Моля ви да ни държите в течение — каза Диксън и тръгна да изпрати полицаите до вратата.
Чарлс ги изчака да излязат и тъжно поклати глава.
— Бедният Джеймс. Надявам се, че не е усетил нищо… — Хвърли кратък поглед на ръчния си часовник и стана: — Едва девет… По-добре да позвъня на Абигейл, отколкото да чуе за нещастието по новините…
— Това е работа на Тео — намеси се Диксън. — Сега той е най-големият син.
— Но Джеймс винаги искаше аз да се грижа за майка му — настоя Чарлс.
— Не — въздъхна Тео и бавно се изправи. — Диксън е прав. Новината ще трябва да й съобщя аз…
— Джеймс е мъртъв, вече Тео ще се грижи за майка си.
Думите на Диксън прозвучаха гневно, лицето му леко порозовя.
— Вижте какво — въздъхна примирително Чарлс, — аз съм адвокат на семейството от години… Мисля, че мястото ми е там сега. Защо да не отидем заедно?
— Не — решително тръсна глава Диксън. — Като представител на фирмата ще отида аз!
Чарлс спря очи върху бледото лице на Тео.
— Това ли искаш?
— Да.
— Добре, след като настоявате…
Чарлс стисна пръстите си в юмрук, кокалчетата му видимо побеляха.
Изправени пред колоните на входа, Боуър и Доналдсън бавно се извърнаха към внушителната фасада на къщата.
— Трупът още не е изстинал, а те вече се захапаха — промълви замислено Боуър.
— Какво те кара да мислиш така? — попита партньорът му.
— Годините опит в отдел „Убийства“. Усещам напрежението далеч преди външната му изява… — Махна развълнувано с ръка и добави: — Искаш ли да знаеш личното ми мнение? Този човек не е убит заради някакъв си часовник, дори ако струва цял куп пари!
— Така ли? — погледна го любопитно Доналдсън.
— Изстрел в тила — промърмори Боуър. — Поведението на всички тези вътре… Има нещо друго, най-вероятно пак проклетите мангизи… Те корумпират всички. Няма как, ще трябва да изчакаме. Времето ще покаже… Ела да видим какво още са открили момчетата от екипа.