— Защо?
— Заради смъртта на Джеймс.
— Съжалявам — въздъхна Тео. — Зная с какво нетърпение чакаш избора на нов старши партньор.
— Така е. Но баща ми каза, че отлагането ще е само за няколко седмици, докато нещата се уталожат. За мен така дори е по-добре, ще имам време да организирам подкрепа за кандидатурата си.
— Аха…
— Затова искам незабавно да се заловиш с търсенето на документа, Тео. Не го ли открием, за мен… хм… ще бъде доста трудно да уредя някои въпроси…
— Ясно — въздъхна Тео.
Детектив Боуър натисна звънеца на Д’Арси и скри прозявката си. Чувстваше се уморен. Хвърли поглед към Доналдсън. Партньорът му също не изглеждаше свеж. Отвори им прислужницата.
— Вкъщи ли е госпожа Д’Арси? — попита Боуър.
— Сеньората спи.
— Жалко, но… — Боуър потърси необходимите слова в бедния си испански речник, не ги откри и просто си показа значката.
Жената им направи знак да почакат и изчезна във вътрешността на къщата.
След няколко минути се появи отново.
— Сеньора казва почакате, тя идва бързо…
— Благодаря — промърмори Доналдсън.
Петнадесет минути по-късно двамата детективи огледаха с лека изненада домакинята, появила се в розов анцуг и високи маратонки. Лицето й беше старателно гримирано, а русата коса — вързана на конска опашка. Само очите й издаваха, че нещо не е наред. Бяха зачервени далеч повече от нормалното.
— Да? — изгледа ги с неприкрито раздразнение тя.
— Извинявам се за безпокойството, госпожо — започна Боуър, решил да бъде максимално любезен с наскоро овдовялата млада жена. — Но трябва да ви зададем няколко въпроса…
— А защо просто не ме оставите на мира?
Боуър направи опит да скрие изненадата си. Опечалените обикновено реагират със сълзи, а не с гняв.
— Много бихме искали това — рече той. — Но ние разследваме убийство. Снощи бяхте в шок, затова решихме да ви дадем малко време…
— Възхитена съм от тактичността ви! — сопнато отвърна Сандра.
Той направи опит да подмине сарказма в гласа й.
— Госпожо, трябва да научим нещо повече за навиците на съпруга ви.
— Кои по-точно?
— Отбиваше ли се някъде, преди да се прибере у дома?
— Не.
— Имате ли представа защо снощи е купил бутилка шампанско?
— Не.
— Някакъв специален случай?
— Не. — Кракът й нетърпеливо започна да почуква по пода.
— Госпожо — продължи твърдо Боуър, — имате ли в къщата килер или бар, в който мъжът ви държи шампанско?
— Да.
Боуър хвърли кратък поглед към партньора си. Едносричните отговори на домакинята започнаха да му дотягат.
— Можем ли да го видим?
— Предполагам. Следвайте ме. — Сандра ги поведе по дълъг коридор и спря пред една от вратите в дъното. Извади връзка ключове и я отвори. Щракна електрическия ключ и отстъпи крачка назад. — Моля…
— Благодаря — кимна Боуър и започна да се спуска по дървената стълба, следван от Доналдсън. Долу двамата се спряха и се огледаха, от устата на Боуър излетя тихо подсвирване. Четирите стени на просторната изба бяха запълнени с дървени рафтове, върху които имаше подредени стотици бутилки, включително и шампанско.
Върнаха се в малката дневна и Боуър се извърна към Сандра.
— Имате ли познат, който притежава бял или светъл „Мустанг“ нов модел?
— Не.
— Помислете си — настоя детективът, убеден, че забеляза някакъв проблясък в очите на младата жена. — Снощи съседите ви са видели подобна кола близо до входа на имението. Потеглила е рязко малко след като са чули подозрителен шум, най-вероятно изстрел…
Сандра разтърка челото си.
— Отговорът ми пак е „не“.
— Добре — въздъхна Боуър. — Можете ли да ни кажете защо снощи велосипедчето на сина ви е било извън имението?
— Извън имението?
— Да. Захвърлено на алеята край портала. Там, съвсем близо до улицата…
— И какво от това?
— Синът ви има ли навика да кара колелото си навън?
— То е детско велосипедче, с три колела. Трябва да попитам Мария… — Очите й бяха насочени надолу, палецът й олющи парченце лак от показалеца. Други признаци на нервност липсваха.