Мрачните й мисли бяха прекъснати от Чарлс, който съчувствено я докосна по рамото.
— Как се чувстваш, скъпа?
— Добре — прошепна тя и неволно се запита какво хапче й беше дал докторът сутринта. Устата й съхнеше от него. Не искаше да го вземе, но отстъпи пред настояванията на Виктория. — Кога ще започват?
— Тихо! — изгледа я ледено Виктория. — Ще започнат, когато пристигнат всички поканени! — Гласът й беше остър и изпълнен с неприязън.
— Недей така, Виктория — обади се Чарлс. — И без това не й е леко… — Обърна се към Сандра и добави: — Очакваме губернатора. Скоро всичко ще свърши.
— Благодаря — прошепна Сандра и сведе глава на гърдите си.
Предпочиташе да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Ненавиждаше Виктория и нейното високомерие, очевидните й опити да я унижи в присъствието на Чарлс.
От мястото си на последния ред Кейт наблюдаваше как Чарлс утешава вдовицата. После зад амвона се изправи внушителната фигура на достопочтения отец Джон Мартин и в църквата се възцари дълбока тишина. Молитвата за отлетялата душа на Джеймс д’Арси беше тържествена и прочувствена, а когато губернаторът Брандън приключи кратката си прочувствена реч за покойника, в очите на много от присъстващите блестяха сълзи.
Кейт слушаше внимателно, но очите й постоянно се връщаха върху главите на Чарлс и Ан, седнали далеч напред. В един момент, видяла как русата глава на Ан се навежда да прошепне нещо в ухото на Чарлс, тя бе пронизана от ревност, а в душата й се появи желанието да изкрещи: „Не смей! Той е мой!“.
Детективите Боуър и Доналдсън също бяха в задната част на храма. През цялото времетраене на траурната церемония опитните им очи търсеха нещо необичайно сред присъстващите. За момента официалната версия за убийството на Д’Арси все още беше въоръжен грабеж, но Боуър беше достатъчно благоразумен, за да следва единствено нея. Годините му в полицията бяха повече от осемнадесет, пълни десет от тях бяха изминали в отдел „Убийства“. Той беше човек с изключително развит нюх и доказана обективност — качества, които му помагаха да носи тежкото бреме на полицейската професия, без да се превърне в корумпиран алкохолик.
— Я ми кажи какво мислиш за детското велосипедче, захвърлено точно пред входа на имението? — продължаваше да пита своя партньор той. — Това някак не се връзва с представите за реда в Бел Ер… А и лъжите на госпожа Д’Арси. Фактът, че подмени изцяло обясненията на бавачката красноречиво доказва тревогата й във връзка с това велосипедче. Прибави към всичко и факта, че в съдбовната нощ някакъв неизвестен тип търси богата, отрупана с бижута жертва, която непременно ще спре да отмести велосипедчето от входа на имението…
Не, нещата не са толкова прости, въздъхна в себе си Боуър и очите му отново пробягаха по събралото се множество. Въпреки твърдението на Доналдсън, че повечето въоръжени грабежи стават именно по този начин — чрез проследяване на жертвата. „Добре де — беше възразил той. — След като нападателят не е знаел къде живее Д’Арси, как е възможно да го изпревари, да паркира колата си и да се скрие в храсталаците, сред които открихме неизвестни отпечатъци? Ами изстрелът в тила? От упор, като екзекуция. Кой грабител би постъпил така? Далеч по-вероятно е да имаме работа с наемен убиец или пък с някакъв маниак…“
В цялата работа има нещо гнило, рече си Боуър. Вече беше решил, че трябва да провери всички делови отношения на Д’Арси, включително тези на семейството и приятелите му.
Забравяйки за миг къде се намира, Боуър се извърна към Доналдсън и прошепна:
— Много бих искал да знам защо човек, който притежава богати запаси от „Дом Периньон“, реколта 1986 г., ще отиде да си купи от магазина една бутилка от абсолютно същото вино…
4
Погледът на Кейт пробяга по просторното помещение. Търсеше Лорин, искаше час по-скоро да напусне огромната, подобна на дворец къща на Абигейл д’Арси. От момента, в който се появи тук, Ан Римън не отделяше от нея ясните си сини очи, строги като на монахиня. Следваха я из залата, а дори и тук, на огромната тераса. Прибавен към напрежението в службата и погребението на Джеймс д’Арси, този поглед беше труден за понасяне.
Най-сетне откри Лорин и прошепна в ухото й:
— Искам да се махам оттук.