Докато прекосяваше Мишън този ден в чисто новата си сребриста хонда кабрио на път за една среща, която имаше всички изгледи да се окаже неприятна, мислите му — както се случваше често напоследък с изтощително постоянство — се върнаха към събитията около смъртта на Фрийман: събития, станали непосредствена причина за коренната промяна у Харди и някои от най-близките му приятели.
Защото нападението, при което бе загинал Дейвид, беше предпоследното в една ескалация от насилие, започнала с убийството на Сам Силвърман, собственик на заложна къща, и продължила със смъртта на двама полицаи и с покушение срещу живота на самия Харди. Когато той и най-добрият му приятел Глицки научиха, че човек на име Уейд Панос стои в основата на кървавата вендета, те, разбира се, споделиха подозренията си със съответните власти — областния прокурор, полицията, ФБР. Но Панос имаше лична охрана, одобрена и разрешена от градските власти, и се оказа, че лейтенантът, който оглавяваше отдел „Убийства“, също получава заплата от него. И така, властите останаха глухи за обвиненията на Харди и Глицки. Преди да успеят да ги отнесат на по-високо равнище, и към двамата бяха отправени заплахи за живота на семействата им.
За да защитят себе си и близките си, притиснати от времето и разочаровани от закона, който се бяха заклели да бранят, двамата приятели заедно със зетя на Харди Моузес Макгуайър, съдружничката му Джина Роук и клиента му Джон Холидей се видяха принудени да влязат в открит сблъсък с хората на Панос. Това стана на един изоставен кей в запустял участък на брега — в кратка, но ожесточена престрелка, при чиста самоотбрана, те бяха убили четирима от хората на Панос, включително лейтенант Бари Джърсън, и загубили един от своите, Джон Холидей.
Четиримата оцелели — Харди, Глицки, Макгуайър и Роук — останаха незасегнати физически, но с дълбоки душевни травми.
Ако в предишната си практика Харди се бе отнасял цинично към нарушаването на буквата на закона, то сега се бе освободил от всякакви задръжки и угризения. Той все още се смяташе за „добър човек“, каквото и да означаваше това, но беше разбрал и че върху раната, нанесена на по-меките му инстинкти, започваше да се образува някаква коричка. Бяха се усъмнили в него, бяха го предали, излъгали, заплашили както онези, на които имаше най-голямо доверие, така и органите на правосъдието, в които вярваше безусловно. Той нямаше повече намерение да пропилява емоциите си, влагайки ги в една система, която му бе обърнала гръб точно когато се нуждаеше най-много от нея. Правеше, каквото правеше и ако понякога бе грозно, е добре, самият живот беше грозен. Вече не го интересуваше дали хората го харесват.
Понякога той сам не харесваше особено себе си.
Когато свърна в паркинга „Ол-Дей“ в края на алеята срещу Съдебната палата, той откри, че ръцете го болят — толкова силно бе сграбчил волана. Челюстта му пулсираше от напрежението, на което я беше подложил, стискайки здраво зъби.
Срещата му беше с областния прокурор Кларънс Джакман. Идваше да сключи споразумение за един клиент, когото презираше и на когото допреди две години нямаше да позволи да припари до него. В онези дни той просто щеше да откаже да поеме случая. В предишната си кариера много пъти бе пренебрегвал бизнеса, когато личните му впечатления от потенциалния клиент бяха лоши. Напоследък обаче беше все по-склонен да извлича облаги от своята неприязън и поемаше случая срещу двойно или дори тройно по-висок хонорар от обичайния си. В крайна сметка всичко беше игра и ако не печелеше от нея при всяка удобна възможност, значи беше глупак.
И така, когато едно бивше ченге на име Харлен Фиск, сега градски надзорник, посети Харди, за да разговарят за Питър Чейс, мастит предприемач, заварен да опипва единайсетгодишния си племенник, той се насили да го изслуша. Чейс беше един от крупните донори на Фиск. Харди се запозна с фактите и обеща да направи каквото може, за да не допусне да се стигне до процес, но това щеше да струва на Чейс петдесет хиляди долара. В аванс.
Сега той си беше приготвил домашното и го поднесе на Джакман в кабинета му на третия етаж в Съдебната палата. Там бяха още надзорникът Фиск, шефът на полицията Батист и Силия Бонам от офиса на кмета.
Накрая Харди каза:
— Виж, Кларънс, цялата тази работа ми харесва не повече, отколкото на теб, но аз се явявам просто посредник.