Харди измина няколко крачки и надникна в кабинета на Норма Таун, неговия офис мениджър, жена на неопределена възраст без чувство за хумор, която бе необикновено привързана към него въпреки нелекия му характер. Тя откъсна очи от компютъра си, поздрави и го попита има ли нужда от нещо.
— Един петролен кладенец би ми дошъл добре — каза той, — ако ти се намира излишен. Наред ли е всичко?
Беше наред и той продължи към собствения си кабинет. Миналата година се беше преместил от горния на централния етаж, отстъпвайки стария си офис на новия партньор Уес Фарел. Като управляващ партньор Харди чувстваше, че трябва да е по-близо до всекидневната работа във фирмата, затова се бе настанил в една стая точно до някогашния офис на Дейвид Фрийман.
Преди една година работното пространство на Харди обхващаше помещение с четири бюра за помощниците, склада за канцеларски принадлежности и архива на фирмата, където се съхраняваха стари досиета. Днес се разпростираше във внушителен светъл кабинет, вътрешната декорация на който струваше двайсет и пет хиляди долара. Разполагаше със собствена библиотека с правна литература, на стените висяха няколко оригинални, малко меланхолични маслени платна в подходящи рамки, имаше умивалник и мокър бар, както и два къта, обзаведени с мека мебел и застлани с персийски килими, подобни на онзи, опънат пред бюрото му от черешово дърво, изработено по поръчка. Беше пренесъл от горния етаж мишената си за дартс, но сега стоеше скрита зад вратите на дървен шкаф — за присъствието й напомняше единствено седемдесет и шест сантиметровата летва от тъмно тиково дърво, вградена в дъбовия паркет на разстояние точно два метра и трийсет и седем сантиметра от мишената. Подобни врати скриваха и малкия му кът за развлечения — аудиоуредба и огромен телевизор.
Харди натисна копчето на машината за еспресо и мина зад бюрото си, тъкмо на време, за да отговори на вътрешния телефон, Филис му съобщаваше, че е пристигнала госпожа Олива, с която имаше среща в десет часа. Той отиде до вратата, спря, за да си поеме дъх, и излезе да посрещне клиентката си.
По-официалният кът за посетители беше този до бара и библиотеката с юридическите книги — другият се състоеше от канапенце и тапицирани кресла — и госпожа Олива и Харди седнаха един срещу друг на високите столове с твърди облегалки. Тя прие чашката еспресо, която Харди й предложи, макар че остана недокосната на ниската масичка пред нея. Ненавършила трийсет години, тя беше гримирана грижливо и облечена толкова добре, колкото може да бъде жена, която пазарува от магазини за евтина конфекция. Обясняваше защо поддържа обвиненията, които областният прокурор беше повдигнал срещу клиента на Харди, нейния бивш съпруг Джеймс, полицай от Сан Франциско.
— Напълно ви разбирам — каза Харди, когато тя приключи.
— Съмнявам се. Съзнавам колко смешно звучи. Искам да кажа, кутия бебешки пелени. — Усмихна се почти извинително заради абсурдността на думите си. Но действителността беше прекалено сериозна. Тя беше подала в полицията оплакване срещу Джеймс, който, по време на предварително уговорено посещение при едногодишната им дъщеричка Аманда, бе изпаднал в ярост и бе замерил бившата си съпруга с пълна кутия бебешки пелени от разстояние по-малко от метър и половина.
Силата на изненадващия удар бе съборила госпожа Олива на земята, счупила носа й и насинила и двете й очи. На Харди му се стори, че още различава следи от синините под пудрата й.
— Въпросът не е какво е имало или не в кутията. Въпросът е, че в гнева си я е хвърлил по вас.
Тя го измери подозрително с поглед.
— Да не се опитвате да го оправдаете?
— Наречете ме старомоден — каза Харди, като се подсмихна, — но не одобрявам момчетата, които бият момичета. Или ги замерят с разни неща, ако искаме да бъдем точни. — Гласът му стана сериозен. — Аз действам от името на съпруга ви, госпожо Олива, но не го защитавам. Предложих му да се включи в програма за овладяване на гнева и той го направи, но и двамата сме съгласни, че онова, което ви е причинил, е непростимо. Той иска да знаете как се чувства.
На госпожа Олива й трябваше малко време, за да смели тази неочаквана гледна точка. Изглежда си спомни за кафето на масичката, вдигна чашката и отпи една глътка.
— Щом е така, тогава защо изобщо водим този разговор? — попита тя. — Защо го защитавате?
— Както казах, още не сме стигнали дотам. В правния смисъл, имам предвид. На този етап той ме ангажира да го представлявам. Ако евентуално случаят стигне до съд, навярно ще го посъветвам да си намери друг адвокат.
Тя остави внимателно чашката и стисна устни.