— Si — каза тя. — Не бих могла да се закълна, че беше той.
— Аха — Бранд я възнагради с лъчезарна усмивка. — Благодаря ви, госпожо Саларко. — Той се извърна към Харди. — Свидетелката е ваша.
Харди искаше да помоли за кратко прекъсване, може би да се посъветва с Ву и да даде няколко минути на Ана да се съвземе и да осъзнае какво е казала. Но си помисли, че не може да си позволи да отлага.
— Госпожо Саларко — започна той. — Има ли пред къщата ви улична лампа?
— Да.
— Беше ли запалена, тоест светеше ли, когато забелязахте мъжа да излиза от долния апартамент, да се обръща, и да поглежда нагоре?
— Да.
— И видяхте ли лицето на този мъж?
— Да.
— Това лицето на Андрю ли беше?
Тя замълча, вгледа се продължително в масата на защитата и най-после поклати глава.
— Не. Не беше същото момче.
По време на обедната почивка Харди проведе няколко телефонни разговора от задното фоайе. Позвъни на Глицки, на жена си и в офиса. Когато свърши последния разговор, забеляза Ву и Бранд да седят на една пейка до пътеката, която водеше към килиите. Доколкото можеше да види, двамата спореха, но имаше нещо в езика на телата им, което го накара да застане нащрек. След като нямаше съдебни заседатели, които можеха да се повлияят от гледката на противниковите адвокати, бъбрещи си по време на обедната почивка, малкото им тет-а-тет не беше нарушение на добрите съдебни нрави, каквото иначе би представлявало. Но все пак, особено като се вземеше предвид присъствието на Норт, които обядваха със сина си горе, Харди не смяташе, че картината би се поправила на клиентите.
Той прибра клетъчния си телефон и се запъти към тях. Когато се приближи, забеляза безмълвния сигнал, който Бранд предаде на Ву; двамата млъкнаха и си придадоха безразличен вид. Харди ги поздрави вежливо.
— Някакви новини от Глицки? — попита го Ву.
— Не отговаря, затова предполагам, че е твърде зает.
Оставих му съобщение, че щом се добере до нещо определено, бихме искали да го узнаем на секундата. Ще се кача горе да разменя няколко думи с Андрю и близките му. Ако не прекъсвам нещо важно, искаш ли да ме придружиш?
След като го задаваше шефът й, въпросът бе повече от учтива покана. Тя се поколеба, после се изправи и тръгна с него.
— Няма да призове Хуан Саларко — каза Ву.
Харди кимна, като смяташе, че решението е правилно. Макар че показанията на Хуан можеха да подкопаят по някакъв начин правдоподобността на съпругата му, в края на краищата идентифицирането му на Андрю в процедурата за разпознаване вече бе протоколирано и различията в разказите и интерпретациите на съпруга и съпругата бяха интересни по-скоро за съдебните заседатели, каквито засега нямаше. Освен това, ако сега застанеше на свидетелската скамейка, Харди и Ву щяха да го подложат на кръстосан разпит и може би да изтъкнат и други слабости, които по-късно да използват на евентуалния процес.
— Значи това бяха всички свидетели?
— Така изглежда.
— Тогава приключихме. Като се върнем, ще чуем решението на съдията. — След няколко крачки Харди попита: — За какво спорехте вие двамата? Едва ли е било, защото няма да призове Саларко.
— Не, защото не иска да се обади на Джакман.
— Защо да му се обажда? Както негова чест бе любезен да подчертае, ако разполагаха с нещо, Джакман щеше да го извести. Господин Бранд просто си играе ролята.
— Играе игра.
— Но в известен смисъл това наистина е игра, Ву, и ти го знаеш.
— Не и за Андрю.
— Не, макар че в началото, когато се зае с него, беше, нали?
Раменете й клюмнаха под тежестта на истината.
— Само че едно момиче трябва здравата да се изпоти, докато разбере кое е игра и кое не — усмихна се слабо тя. Още не бяха стигнали портала, през който се минаваше за килиите, и Ву спря. — Но във всичко това има нещо тотално сбъркано, не мислиш ли? Андрю не е убил никого.
— Не, и аз не вярвам, че го е направил.
— Точно това попитах Джейсън, дали всъщност вярва във вината му. Той каза, че не там е въпросът. Не пожела да ми отговори.
— Прав е. Точно сега работата му е да представя аргументите на ищеца.
— Дори ако знае, че греши?
— Дори тогава. А в този случай той дори не знае, че греши.
— Значи Андрю пак ще бъде прецакан?
— Ако не искаш да те прецакват, не попадай в системата. За момента обаче наистина изглежда така. Но няма обаче да продължи дълго, струва ми се.
Ву прехапа устни и поклати глава.
— Всичко е по моя вина, знаеш ли? Всичко, до последния детайл. Ако не бях толкова арогантна и глупава, Джонсън може би щеше да изслуша новата информация и да прояви разбиране, вместо да бъде толкова заслепен… Искам да кажа, ами ако опитът за самоубийство на Андрю беше успял? Щеше да бъде изцяло по моя вина. А сега, всяка следваща минута, която прекарва в затвора…