— Какво искаш?
— Да си довърша работата.
— И каква е тя? Тази твоя работа?
— Мисля, че вие, типчетата от правния бизнес, бихте я нарекли „компенсация за причинени щети“.
— Тогава не може да има общо с мен. Аз не съм ти направила нищо.
— Наистина не си. Не лично на мен. В твоя случай може би е по-правилно да се кажа, че искам да ти преча да нанесеш по-големи злини.
— По-големи от какво? Не съм навредила на никого.
— Ейми, Ейми, Ейми. Престани, моля те. Сама не си вярваш. Ами Андрю Бартлет?
— Днес Андрю бе освободен от ареста. Не го ли знаеше? Това вреда ли го наричаш?
— Може би си забравила опита му за самоубийство. Наистина ли ти направи толкова малко впечатление? И това ли не наричаш вреда?
— Но аз не съм…
Той удари със свободната си ръка по облегалката на фотьойла и изръмжа, като оголи зъби.
— Как ли пък не, мамка ти! Случайно да ти е хрумвало, че го е направил, защото ти го накара да повярва, че никога няма да се измъкне? Но не, ти не разсъждаваш по този начин, нали? Не си виновна за нищо, нали?
— Не. Не е вярно. Някои неща са изцяло по моя вина. Моля те, не размахвай това нещо. Съжалявам — каза тя. — Каквото и да е станало, не съм имала предвид…
— Изобщо не разбираш какво ти говоря. Не ми пука какво имаш предвид или какво си имала предвид. Ти играеш същата игра, каквато всички играеха с баща ми, не виждаш ли? И ти си като Алън Боскачи преди двайсет години — арогантна, самонадеяна, твърдоглава и дяволски заблудена! — Той отново вдигна оръжието. — Не мърдай!
— Не съм мръднала. Само…
Дулото със заглушителя сочеше право в гърдите й.
— Не ме интересува. Като кажа нещо, няма да ми противоречиш. Щом казвам да не мърдаш, значи няма да мърдаш.
— Съжалявам. Няма повече. Обещавам. Но съм нервна. Трябва да се изпишкам.
— Ами пикай!
Тя понечи да стане, но той отново излая, надигна се от фотьойла с насочен пистолет.
— Сядай долу!
— Но нали каза…
— Казах, че можеш да се изпикаеш. Не съм казал да ходиш някъде.
Тя го зяпна, после стисна краката си.
— Какво общо имам аз с Алън Боскачи? — Не биваше да го оставя да млъкне, трябваше да печели време, всяка секунда беше ценна.
— Ти си същата като него.
— Вече го каза. Но защо?
— Наистина ли питаш защо? Като че ли не знаеш. — Той се облегна и положи пистолета на коленете си. — Видях те първия ден с Бартлет, беше толкова сигурна, че е виновен, готова да го пратиш за половината му живот в пандиза, без изобщо да ти пука за истината. Също както Боскачи постъпи с баща ми. Изпрати го зад решетките до живот, без въобще да го е извършил.
— Баща ти ли?
— Точно така. Баща ми.
— Какво не е извършил?
— Изнасилил и убил майка ми, ето какво.
Тя притисна ръце към стомаха си.
— Съжалявам, но наистина не знам за какво говориш.
— Говоря за моя баща, по дяволите! За моя баща! — И той отново вдигна оръжието, като се наведе напред. Подържа го насочено към нея пет секунди и пак рухна назад. — Баща ми — повтори той с мъртвешко спокойствие.
— Нищо не знам за баща ти. Кой е той?
— Лукас Уелдинг. Името му беше Лукас Уелдинг.
— Добре — каза тя кротко. — Разкажи ми за него.
Джейсън Бранд стигна площадката и му се стори, че долавя гласове отвътре. Спря и се ослуша, почти се обърна да си ходи, но после помисли, че след като е дошъл дотук, може просто да й каже, че е минавал наблизо и се е отбил да я попита дали иска да излязат да пийнат нещо или да се срещнат по-късно в „Балбоа“. Беше достатъчно безобидно. Ако човекът вътре с нея се окажеше само приятел или съсед, тя щеше да го покани да влезе, после да си довърши разговора с другия и да го изпрати. След това нощта щеше да бъде тяхна.
Когато доближи вратата, спря за момент и се заслуша. Да, два гласа, един мъжки и един женски. Почука — три пъти бързо едно след друго — и гласовете вътре моментално замлъкнаха. Изчака в проточилата се тишина, като на лицето му се изписа нарастващо изумление. После изведнъж истината за това какво всъщност трябва да е чул лъсна пред очите му с безпощадна яснота.
Той примигна няколко пъти и прехапа долната си устна. Раменете му увиснаха.
Ама че глупак.
Обърна се към стълбите.
Тогава чу гласа й зад вратата:
— Кой е?
За секунда си помисли да не отговаря, а да хукне надолу и да се махне, преди да е изпаднал в още по-неудобно положение. Но тя го беше помолила да й вярва, да вярва в човека, който е. Дължеше й поне това. Да й даде шанс да бъде открита с него.
— Ейми, аз съм, Джейсън.
— Джейсън. — Стори му се, че долови облекчение в гласа й, но това усещане се изпари при следващите й думи. — Моментът не е подходящ. Съжалявам.