— Добре ли си?
— Чудесно. Но, наистина, моментът не е подходящ.
— Добре, но ако може…
— Джейсън, махай се! Остави ме намира, по дяволите! Изчезвай оттук, разбра ли? Или ще си имаш неприятности! Говоря сериозно!
— Отлично — похвали я той. — Беше много добра. Никой не би останал след подобни думи.
— Не. Той е мухльо — каза тя, като се обърна. — Но ти го знаеш. Само че моля те, нека отида до тоалетната!
Бранд стоеше на улицата в настъпващия здрач и гледаше към прозореца й. Гневният й изблик го бе пронизал в стомаха. Дори сега, замръзнал на мястото си, облегнат на стената на сградата на отсрещната страна на улицата, той още притискаше с ръка корема си.
Струваше му се, че не може да помръдне. Гледаше втренчено прозореца, но не виждаше никакви сенки, никакъв признак на движение вътре.
Може би бяха легнали на леглото?
При тази мисъл сякаш отново някой заби юмрук в стомаха му, но изведнъж го озари прозрение: това просто не можеше да бъде. Не това се случваше там, горе. Увереността му не беше плод на разумно мислене. Беше на някакво друго ниво, убеждение, което проникваше в костите му. Да, тя наистина беше в апартамента си с някого, но дори да имаше романтична среща, по никакъв начин не би го изгонила толкова грубо. Не беше в нейния стил, още повече като имаше предвид връзката, която чувстваше, че се заражда между тях. Нямаше да се отнесе така с него, не и сега.
Нямаше никакъв смисъл.
После внезапно си припомни думите й. Ще си имаш неприятности. Тази интимна, изразителна и двусмислена парола между тях, а сега Ейми му я бе изкрещяла през заключената врата. Ще си имаш неприятности. Някак не на място, дори и в този контекст.
Предупреждение? Или зов за помощ?
Божичко, помисли си той. Какъв съм идиот. Тя просто ми отряза квитанцията. Да върви по дяволите.
Но вече пресичаше улицата по обратния път.
— Боскачи беше толкова сигурен — каза той. — Всички съдебни заседатели бяха сигурни. Обявиха го за виновен, всичките до един.
Той я бе последвал в тоалетната, изчаквайки на прага, докато свърши, и я бе придружил обратно до стола й. Сега довършваше историята си.
— Много съжалявам — каза тя. — Нямах представа.
— Нима? Ето още нещо, което не знаеш. Не знаеш какво е да ти отнемат дома, когато си на седем години. Не знаеш какво е майка ти да е убита и да обвиняват баща ти за смъртта й, после да го осъдят, а теб да те изпратят при приемни родители. Имаш ли представа за това?
— Не, нямам — отвърна Ву. — Съжалявам. — Тя наистина съжаляваше, но най-вече се страхуваше да умре и си помисли дали не може да го накара да я пощади. — Трябва да е било ужасно за теб.
— Ужасно е слабо казано. И ми отнеха името, уговориха ме да приема моминското име на майка ми. Нали не съм искал хората да знаят, че баща ми е убиец? Нямало ли да бъда по-щастлив с различно име? Не разбираш ли — те ми отнеха живота!
— Сигурна съм, че не са го направили нарочно. Имам предвид Боскачи и съдебните заседатели…
— Надявам се да горят в ада. — Внезапно той трепна и отново се върна в настоящето. — Тринайсет души и всичките толкова убедени, а всъщност на съвсем погрешен път. — Той се изсмя на някаква мисъл. — А сега, повече от половината са съвсем мъртви!
Тя усети как във вътрешностите й се разля хлад.
— Какво искаш да кажеш?
— Какво искам да кажа? Искам да кажа, че ги убих. Още ли не си загряла? Всичките живееха наблизо, в красивия Сан Франциско и околностите му.
Кръвта се отдръпна от лицето й, когато се досети.
— Ти си Екзекутора.
— Добре — каза той. — Защо мислиш, че се насочих към теб?
— Не знам.
— Наистина ли? Тогава ще ти кажа. Защото ти беше госпожица Адвокатката Професионалистка, която не се е срещала с хората, с които работи. И какво излиза? Ти си защитникът на Андрю, единственият човек в цялата шибана система, за когото се предполага, че работи за него, но ето че го уговаряш да пледира виновен и го изпращаш за осем години на топло. Гледам те в съда и те слушам какво му говориш, виждам как нещата се повтарят, как никога няма да се променят, защото всичките сте един дол дренки.
Той вдигна пистолета и тя си помисли, че сега ще я застреля, но той наведе оръжието и като преглътна, продължи:
— Беше ми толкова смешно. Защото знаех, че не го е извършил. А знаеш ли защо знаех? Защото го бях извършил аз.
— Ти си убил Муни?
Той кимна.
— И хленчещата му малка приятелка. Което ме навежда на мисълта, че като свърша с теб, може би трябва да се обадя на партньора ти и да му благодаря, че сутринта бе така любезен да ме предупреди колко малко ви остава да ме разкриете. Нямах намерение да върша повече работа днес, но като го чух какво каза в съда, разбрах, че трябва да побързам. Макар че и без това скоро щях да тръгна.