— Аха. — Той драсна с нокът по бюрото си. — Просто си помислих, че ако са ти нужни няколко почивни дни, би могла да поискаш и ще ги получиш, знаеш го. Дори по-дълга отпуска, ако смяташ, че ти е необходима. Понякога това е по-добре, отколкото някой друг свободен ден от време на време.
— Добре съм. Наистина.
— Хубаво. Нямам намерение да ти чета конско. Само ти предлагам, фирмата цени високо и теб, и работата ти и ако мислиш, че една кратка почивка ще се отрази добре на продуктивността ти, ще бъдем щастливи да ти я дадем, това е всичко.
— Не е нужно. Просто имам малко неприятности. — Тя се насили да се усмихне храбро. — Свиквам с новия световен ред.
— Е, добре, но ако ти стане много трудно и промениш мнението си, винаги можеш да ме потърсиш.
— Благодаря. — Ву извърна глава към вратата зад нея. — Може би трябва да предупредите Филис. За всеки случай.
По устните на Харди заигра лека усмивка.
— Нали каза, че този път си се промъкнала, без да те види?
— Да, но трябваше да дебна от стаята си, докато отиде до тоалетната.
Харди кимна и усмивката му стана по-широка.
— Знаеш ли — каза той, — докато Дейвид беше още сред нас, понякога и аз използвах този номер. Криех се на стълбището и чаках Филис да се залиса с телефоните си, после се прокрадвах през фоайето и влизах при Дейвид, преди да успее да ме спре. Тя мразеше това, а аз се забавлявах страхотно. Но трябва да призная — продължи той, — че сега разбирам защо я държеше при себе си въпреки че е същинска вещица. Аз се старая да подражавам на Дейвид. Да държа вратата си отворена.
— Но той не държеше вратата си отворена.
— Правилно. Освен когато не го правеше. — Харди се наведе напред и сключи ръце на бюрото пред себе си. — Той винаги повтаряше, че ако имам достатъчно основателна причина да се промъкна покрай Филис, тогава е основателна и за него.
Ву разбра намека и кимна.
— Седемнайсетгодишен хлапак е обвинен в двойно убийство. Какво ще кажете?
— Ако това е случаят, за който искаше да говорим, ще кажа, че причината е достатъчно основателна. — Харди отново се облегна и лицето му се изопна. — Разкажи ми.
Ву се намести на кожения стол и му изложи сбито фактите.
Когато свърши, Харди остана за миг неподвижен, после заговори делово:
— Значи казваш, че учителят имал вземане-даване с момичето. На колко години е бил?
— На четирийсет.
— Четирийсет — повтори Харди. — А Лора?
— Шестнайсет.
— Какъв мил свят. И кога са арестували клиента ти — Андрю?
— Миналия петък.
Харди кимна.
— Значи никой не се е разбързал. От отдел „Убийства“ трябва хубавичко да са изпипали случая.
— Така изглежда. — Ву се поколеба. — Освен това, сигурно ще ви се стори интересно, Андрю Бартлет е заварен син на Хал Норт.
— Виж ти. — Харди, на когото силните играчи в града не бяха чужди, кимна одобрително. — Докъде си стигнала?
— Ами, разговарях с Боскачи. Имат свидетел, който посочил Андрю в процедурата за разпознаване. Категорично. Още от първия път. Освен това е изтърсил половин дузина лъжи и на всичкото отгоре е откраднал пистолета на баща си — деветмилиметров автоматик, много лош късмет в случая. О, и са открили гилза в колата. В колата на Андрю.
— Добре, а версията на момчето?
— Твърди, че не го е извършил. Дори не е разбрал, че е заподозрян, докато полицаите не му надянали белезниците. Той харесвал Муни. И обичал Лора.
Когато спомена за алибито му, Харди незабавно попита, без да променя интонацията си:
— Някой видял ли го е, докато се е разхождал?
— Не, никой.
— Той какво казва?
Ву се размърда в стола си.
— Още не съм се видяла с него, за да чуя историята му.
Харди наклони глава.
— Още не си говорила с него? Колко дни са минали оттогава — четири?
— Заех се да разследвам случая, сър, като първо разговарях с родителите, а после преговарях с Алън Боскачи. Срещала съм Андрю преди. Преди две години го защитавах по едно дело за кражба на кола, затова не ми се стори неотложно да отида и да му се представя отново.
— Добре — каза Харди. — Извинявай, че те притискам. — Обаче си оставаше фактът, че по негово мнение Ву отново се беше издънила. Едно от основните правила на професията беше веднага да разговаряш с клиента си.
Но Ву, изглежда, не осъзнаваше грешката си.
— Както и да е, важното е, че Боскачи е нямало да го арестува, ако алибито на Андрю беше непоклатимо. Обаче не е. Очевидецът.
— Разбирам. Но ако са те наели едва в петък, кой е бил с него, докато момчетата от „Убийства“ са го разпитвали от февруари насам?
— Никой. Във всеки случай не и адвокат. Родителите му и за миг не допускали, че е заподозрян. Оставяли го да говори, да говори и да говори.