Муни не подозираше, че последните му думи са лъжа. Ново почукване и той се запъти да отвори вратата.
1
— Ало?
— Ейми Ву, моля.
— На телефона.
— Спяхте ли? Събудих ли ви?
— Не, просто бях полегнала за минута.
— Петък следобед, а не сте на работа?
— Да, не съм. Не се чувствам много добре. Кой се обажда всъщност?
— Хал Норт. Помните ли ме?
— Разбира се, господин Норт. Как сте? Откъде взехте домашния ми телефон?
— Дадохте ни го последния път, не си ли спомняте?
— Вярно, точно така. С какво мога да ви бъда полезна?
— Андрю отново има проблеми.
— Съжалявам да го чуя. Какво е станало?
— Загази. Току-що го арестуваха за убийство. Там ли сте още?
— Да. Убийство ли казахте? Андрю?
— Да, да, знам. Но е факт. Всъщност са две.
— Извинете, кои са две?
— Какво казах току-що? Слушате ли ме изобщо? Убийствата са две. На учителя и на приятелката му.
— Къде е Андрю сега?
— Отведоха го в затвора. Тоест, в Младежкия възпитателен център. Още няма осемнайсет, иначе щеше да е в затвора.
— От Центъра ли се обаждате?
— Не. С Линда сме на благотворителен бал довечера, но поне още два часа ще си бъдем вкъщи. Може да закъснеем и да тръгнем след три, ако вие…
— Ще бъда у вас, да речем, след половин час.
— Добре. Ще ви чакаме.
Ву разгледа изпитателно лицето си в огледалото на банята. Никакво количество грим не можеше да скрие торбичките под очите й. Наполовина китайка, наполовина чернокожа, цветът на кожата й беше и без това достатъчно тъмен, а когато се прибавеше умората, очите й хлътваха още повече. Сега, недоспала и с махмурлук след нощния гуляй, Ву си помисли, че изглежда изтощена и поне с десет години по-възрастна от своите трийсет. Не можеше да разбере какво намират у нея мъжете с тази външност, но не страдаше от липсата им, не и след като бе започнала да излиза всяка вечер, откакто баща й почина преди четири месеца; сякаш търсеше нещо и все не можеше да го намери.
Но докато се приготвяше за посещението при Хал Норт, тя се постара да си придаде представителен вид. Не биваше да изглежда непрофесионално. Въпросът бе юридически и тя знаеше, че потенциалният й клиент беше натрупал милиони от голямата си верига кинотеатри. Поне така беше преди две години, когато корпоративният адвокат на Хал Норт, неин състудент от правния факултет, му бе препоръчал Ву за криминалните дела и тя бе представлявала доведения му син Андрю в съда заради дребно хулиганство. Беше го отървала с глоба и малко общественополезен труд. Изчислен в часове, по нейната тарифа хонорарът й възлизаше на малко под две хиляди долара, но когато съдията произнесе снизходителната си присъда, Норт й написа чек за десет бона. Не знаеше дали да се почувства поласкана или обидена, задето той бе решил, че трябва да даде бакшиш на адвоката си.
Тогава Норт беше заявил с присъщия си властен маниер, че отсега нататък тя е неговият адвокат и точка по въпроса. Дори Андрю, който по време на целия процес се беше държал враждебно и дистанцирано, пусна една от редките си усмивки и потвърди. Тя каза и на двамата, че макар да е поласкана, задето са доволни от работата й, за цялото семейство би било най-добре никога вече да няма нужда от адвокат по наказателно право. И бащата, и синът се съгласиха, че в думите й вероятно има смисъл.
Тя полежа още две минути с кубчета лед на очите, увити в кърпа за съдове. Когато стана, избърса лицето си и започна да се гримира — сенки, спирала, червило. Ръката й не трепереше, което леко я изненада. Докато си миеше зъбите сутринта, след като се прибра малко след зазоряване от дома на как-му-беше-името, изпусна четката два пъти, преди да се откаже. Обади се в службата за четвърти път през последните четири месеца — много лошо — да предупреди, че е болна, и се строполи на леглото.
За миг й мина през ума дали да не позвъни на Норт и да си уговорят друга среща за утре. В края на краищата тази вечер семейство Норт имаха благотворително мероприятие — сега се сети, че те винаги бяха заети с нещо — и сигурно бързаха. А тя наистина се чувстваше ужасно. Умът й нямаше да бъде толкова бистър, колкото й се искаше. Но, по дяволите, това не се ли превръщаше вече в правило? Липса на сън, липса на концентрация.
Мразеше се заради това, но някак не можеше да се отърве от чувството, че всъщност няма значение. Разбира се, че има значение, втълпяваше си тя. Както бившият й шеф Дейвид Фрийман никога не се уморяваше да повтаря, правото беше нещо свещено и прекрасно. Ву не беше и сънувала за кариера в него, но после го бе завършила и ето че вече пет години работеше като юрист, само за да загуби вяра и да започне да се отнася цинично към правната система. Тя не беше такава, не и в същината си. Ала постъпваше — и се чувстваше — така прекалено често напоследък.