Отляво на Ву на масата на ищеца седеше опонентът й Джейсън Бранд. Бранд, който още не бе навършил трийсет, вече имаше четиригодишна практика като обвинител в МВЦ. Главата му беше едра, с прилежно вчесана тъмнокестенява коса, носеше добре скроен тъмносив костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Приветлив, с пъргав ум, дори чаровен, той се усмихваше често и се разбираше добре с всички, включително с адвокатите на защитата, срещу които се изправяше. Самата Ву отдавна хранеше тайна симпатия към него. Двамата се бяха виждали неведнъж на чашка, макар да му се носеше славата, че щом съдията удари с чукчето, личните отношения преставаха да съществуват за него.
Изведнъж Бранд вдигна глава като животно, подушило плячката си. Той хвана Ву да го наблюдава крадешком, кимна й любезно и отново се зарови в книжата си. Ву се престори, че разглежда помещението, което беше по-малко от повечето съдебни зали в Съдебната палата в центъра на града, но имаше това предимство, че през високите и широки прозорци проникваше естествена светлина.
Недалеч от Бранд седеше един младолик пристав и разговаряше с жена на средна възраст, за която Ву предположи, че е съдебната стенографка. Липсваха съдебни заседатели — такъв беше редът в съдилищата за непълнолетни — и все пак имаше спретната банка за тях с дванайсет стола, които постоянно стояха празни. В галерията откъм страната на обвинението също нямаше никой — заради сигурността на непълнолетните в съдебната зала не се допускаше публика.
Ву се извърна от стола си и кимна окуражително на родителите на Андрю, единствените присъстващи освен длъжностните лица. Хал и Линда седяха един до друг, допрели бедра, на пейката зад перилата на подсъдимата скамейка. Те се държаха за ръце и като че ли се крепяха взаимно. Очите на Ву се спряха за кратко на Хал, който наведе леко глава встрани, после вдигна пръст и посочи към другия край на помещението, където една врата тъкмо се отваряше. При звука Ву се обърна и видя как приставът от „вилата“ побутва Андрю пред себе си.
Тътрейки крака, Андрю се запъти към нея — със стегнатите си в белезници китки и безформените сиви затворнически дрехи изглеждаше крайно безпомощен. Като спря пред масата й, вдигна поглед към майка си. Очите му се разшириха в няма молба, а устните и челюстта му откровено затрепериха. Тя се уплаши, че в следващия момент може да се разплаче, и за да го предотврати, стана, заобиколи масата си и му помогна да седне.
— Не е нужно да бъде с белезници — каза тя на пристава. — Как се казвате?
— Нелсън — отговори приставът малко изненадано, като държеше Андрю за рамото. В предстоящата процедура той не играеше официална роля и определено беше необичайно за един адвокат да го заговаря по каквато и да е причина.
— Е, добре, пристав Нелсън, този млад човек няма нужда от белезници.
На Нелсън му беше все едно.
— Зависи от съдията — каза той. Все пак пусна Андрю и отстъпи няколко крачки встрани. Облегна се на банката на съдебните заседатели и се вгледа равнодушно във Ву, което й се стори по-страшно, отколкото ако беше проявил открита неприязън.
Ву се пресегна и потупа Андрю по ръката.
— Всичко е наред — рече тя. — Не се тревожи.
Той я погледна, после огледа помещението и отново спря очи върху майка си.
— Мамо — каза и не успя да продължи. Сълзите му заплашваха да рукнат, но той ги преглътна. Така уязвим, приличаше на малко дете. Мисълта, че този трогателен юноша се е прицелил в човек и е дръпнал спусъка не веднъж, а два пъти, внезапно порази Ву и за първи път й се стори нелепа.
Тя изпита симпатия към него и същевременно облекчение, че го вижда толкова дълбоко отчаян. Навярно щеше да се наложи да стигне до дъното, преди да осъзнае, че няма надежда да пледира невинен. След като разговаряха и тя го запознаеше с доказателствата, той щеше да разбере колко е безполезно да настоява, че не го е извършил. Щеше да погледне истината в очите. Андрю не беше глупав — тя му хвърли последен поглед, уверена, че ще го убеди да си признае, ако иска да се спаси.
Попрехвърлил шейсетте, съдия У. Арвид Джонсън си беше изградил репутацията на разумен и честен юрист, който не бързаше да реже глави. Джонсън, когото адвокатската гилдия в града наричаше свойски зад гърба „Уарвид“, зае мястото си тихо, без появата му да бъде оповестена нито от пристава, нито от стенографката. Сякаш изведнъж се материализира от нищото и изникна на леко повдигнатия подиум — белокос и с малко смешна външност, той излъчваше едновременно добродушие и твърдост.