Выбрать главу

Ву вдигна рамене.

— Не бих стигнала толкова далеч да го твърдя. Не изглеждаше особено обезпокоен от случилото се. Просто искаше да предотврати още по-голяма суматоха.

— Правилно — Джонсън вдигна пръст. — Това е защото пристав Котрел умее да държи нещата тук под контрол. И знаете ли защо? Защото вече е бил от другата страна. — Джонсън направи утвърдителен знак на въпросителния поглед на Ву. — Това не е тайна. Навремето имаше много статии във вестниците. Като дете е седял на мястото на вашия клиент до адвокатка, много подобна на вас. Прекарал е известно време във „вилата“, така че знае как стоят нещата тук.

— Приставът е лежал?

Той кимна.

— В младежки изправителен дом. Имал неприятности с приемното си семейство и попаднал в системата за непълнолетни. Той е живото доказателство защо се мъчим толкова да превъзпитаваме децата, вместо да ги наказваме. Понякога това дава резултат. Достатъчно често, за да си заслужава усилията.

Ву си спомни странното безжизнено изражение в очите на Котрел преди малко. Беше го отдала на досадата от бюрократичната рутина на работата му. Но забележката на Джонсън засягаше по-дълбока струна.

Дългогодишните питомци на системата притежаваха силно развит инстинкт за самосъхранение. Сякаш прочел мислите й, Джонсън рече:

— Повечето от тези момчета знаят как да оцеляват тук. Ще се учудите колко много ветерани на системата за непълнолетни излизат на свобода и когато пораснат, искат да работят в нея. Там те се чувстват най-удобно. Наясно са с правилата. Затова, когато някой като Котрел се намеси в ситуация като днешната, обзалагам се, че е защото иска да балансира нещата между Нелсън и клиента ви. А не защото е някакъв агресивен социопат.

— Не съм казала това, ваша чест. Дори не съм го допуснала. Но другият пристав, онзи Нелсън, съвсем не беше толкова безобиден. Мислех, че ще искате да го знаете.

— Да, искам — каза Джонсън. — Разбира се, че искам. И съм ви благодарен, че дойдохте да го споделите с мен.

Този път Ву пристигна в стаята за посетители преди Андрю и така имаше време да се проникне от тягостното чувство, което вдъхваше помещението. Напомняше й директорския кабинет в някогашната й гимназия — същият линолеум на пода, боядисана в зелено метална маса в средата, две коркови дъски за съобщения, сив шкаф за документи и един-единствен прозорец близо до чина, на който Андрю бе седял по-рано, и слаб мирис на дезинфектанти и пот във въздуха.

Андрю се появи на вратата, ескортирай от пристав, когото Ву не познаваше. Нямаше белезници и когато пристъпи в малката стая, спря и трескаво се заоглежда.

— Къде е мама? — попита той.

— Няма я — отвърна кратко Ву, без да се впуска в обяснения.

Той изръмжа недоволно, тръсна глава, после вдигна рамене и се тръшна на чина, като преметна ръка през облегалката. Приставът ги остави сами и затвори вратата. Ву погледна Андрю. Правейки се, че едва ли не не я познава, той отметна кестенявия перчем, който закриваше челото му, и го приглади с длан. Докато беше в съдебната зала, изглеждаше толкова уязвим и безобиден. Тук Ву го видя в различна, може би по-истинска светлина. Беше разгневен млад човек — висок, добре сложен, мускулест. Следи от акне и набола няколкодневна брада допълваха картината.

Ву се осведоми за главата му, дали го боли, след като я беше ударил в пода. Той й отвърна, че е добре. С втренчен надолу поглед, драскаше с нокти по чина — звукът бе, все едно мишка чопли стената. Тя продължаваше да го гледа настойчиво, докато той най-сетне не вдигна очи. Отново отметна косата от челото си и скръсти ръце на гърдите.

За миг двамата се взираха един в друг.

— Е? — проговори той.

Ву нямаше намерение да се впуска в същия разговор, който току-що бе провела с родителите му. Нито беше склонна да заема отбранително положение, затова си пое дълбоко въздух и започна направо:

— Ето как стоят нещата, Андрю. От случилото се преди малко сигурно вече си разбрал, че си попаднал в един груб свят. Ситуацията съвсем не е като предишната, когато се отърва с глоба и полагане на общественополезен труд. Тук става дума за убийство. Това е дяволски сериозно.

Андрю зяпна:

— Но аз не съм…

— … го извършил? — продължи мисълта му тя. — Точно сега не ми излизай с това. Чух те да го казваш в съда. После го чух и от майка ти. Може би един ден ще се върнем на въпроса дали си го извършил или не. Засега обаче трябва да се съобразяваме с доказателствата, които имат срещу теб. Знаеш ли какво е откритие?