— Да. Когато някой намира нещо за първи път, както Колумб е открил Америка, нещо такова.
Малкият негодник се опитваше да я поднася. Тя кипна и гласът й стана остър.
— Точно така. Добро попадение. — Изправи се, грабна куфарчето си, отиде до заключената врата и потропа. — Охрана!
Андрю катурна чина, скачайки на крака.
— Какво правите?
Тя не му обърна внимание и почука отново.
— Охрана!
— Чакайте малко!
Този път пристав Котрел показа лицето си на зарешетеното прозорче. Ву му нареди да отвори и звукът на ключа, превъртащ се в ключалката, изпълни стаята.
— Къде отивате? Почакайте за минута.
Тя се обърна рязко:
— Не разполагам с минута. Не и за игрички. Не искаш да ми помогнеш, чудесно, ще се справя и сама.
Пазачът стоеше зад нея на полуотворената врата.
— Не, почакайте, моля ви…
Ву направи знак на пристава. Вратата се затвори. Тя се завъртя на пети.
— Не се опитвай пак да ми се правиш на умник, момченце — каза. Дръпна един стол до масата в средата, тръшна куфарчето си отгоре, седна и изгледа продължително клиента си. Най-после той изправи чина, натъпка се на седалката и зачака.
Временното примирие се изпълни с неудобно мълчание.
— Първо — каза тя, — да видим какво си признал и какво следва оттук. Наистина си бил в апартамента на господин Муни онази вечер, репетирайки пиесата. После, някъде към девет часа си излязъл да се разходиш наоколо, за да запаметиш репликите, които са те затруднявали. Нямало те е около половин час.
— Точно така.
— Добре. Когато си се върнал, си видял какво е станало и си позвънил на 911.
— Правилно.
Ву се наведе напред и облегна лакти на масата.
— Но не си изчакал да пристигне полицията. Въпреки че диспечерът ти е казал да останеш на местопрестъплението.
— Бях долу на улицата. — Той се размърда на мястото си, настръхнал, и Ву изпита някакво удовлетворение. Андрю поне знаеше, че е направил нещо нередно, това беше сигурно. — Не можех да остана да чакам вътре с двамата. — Извиси глас, готов да се отбранява. — Какво трябваше да направя? Те просто бяха… Нямаше значение. Те не можеха да избягат. Нищо нямаше да се промени.
Ву се облегна назад с преувеличено спокойствие, скръсти ръце и го погледна в очите.
— Щом казваш. Мисля, че е време да поговорим за значението на думата откритие. Без да намесваме Колумб.
Ву извади книжата си на масата и започна да засипва Андрю с фактите, които съдържаха.
— По време на разпита си заявил, че двамата с Лора сте се разбирали чудесно.
— Така е.
Ву обърна друга страница, която си беше отбелязала.
— Тогава защо майката на Лора твърди, че сте били пред раздяла?
— Не знам. — Той се сгърчи. — Е добре, може би сме се карали понякога, но нищо особено.
— Щом сте се карали, не може да сте се разбирали чудесно, нали? — Тя го притисна. — Значи си излъгал. Защо не си искал полицията да узнае?
— Не е ли очевидно? — И той добави. — Не знаех, че са говорили с майката на Лора.
— Не си излъгал по тази причина, Андрю — рече тя. — Мислел си, че лъжата ти ще мине. — Ву млъкна, после продължи почти нежно: — Те са разпитали всички, Андрю. Още ли не го разбираш? Всички. Семейство, приятели, приятели на приятелите, съседи, познати, съученици, учители и така нататък. И всеки е разказал своята версия. Когато не е съвпадала с твоята, познай кой е бил злепоставен?
Но Андрю клатеше глава.
— Въпреки това по никакъв начин не могат да докажат, че съм го извършил — каза той. — Не съм изрекъл големи лъжи. Може би съвсем малки.
— Имаш предвид като тази за колата ти? И наричаш това малка лъжа?
Той погледна към тавана, после се зазяпа в празното пространство.
Ву откри съответното място в документите, прочете го наум и вдигна поглед към него.
— Когато полицаите са пристигнали, Андрю, ти си им казал, че си отишъл пеша на репетицията онази вечер.
Спомняш ли си? Това според теб не е ли лъжа?
— Не можех да ги оставя да оглеждат колата ми точно тогава. Отидох до нея, след като им се обадих.
— Искаш да кажеш, след като си позвънил на 911?
— Да. За да се махна от онова място. Вече ви казах, че не издържах да стоя в стаята с тях.
Ву плесна с ръце.
— Значи вместо да стоиш пред вратата на Муни и да чакаш полицията, си изминал — колко, една или две преки? — до колата си.
— Точно така.
— И защо си го направил?
Той махна косата от очите си.
— Вече ви казах, аз…
Бам! Тя тресна с юмрук по масата.
— Изплюй камъчето, Андрю! Веднага! — Ву насочи пръст към него. — Отишъл си при колата, за да се отървеш от оръжието, и си излъгал ченгетата, защото не си искал да видят къде си го скрил. Вярно ли е?