Той я зяпна с отворена уста. Ву наистина го беше стреснала. Истината бе, че в протокола от разпита през онази нощ Андрю не бе споменал за никакво оръжие. Тя бе изчела почти всички свидетелски показания и стигнала до извода, че просто се е отървал от него. А сега ужасеното му лице потвърждаваше, че е отгатнала. Ръката на Андрю се стрелна към челото му.
— Откъде знаете това?
— Оттам, откъдето и полицията го знае, Андрю. Те знаят, че в стаята е имало оръжие след стрелбата и…
— Но как биха могли да го знаят?
— Казал им е съседът от горния етаж.
— Кой е той? Откъде знае за някакво оръжие?
— Името му е Хуан Саларко. Ченгетата са разговаряли с него. Сигурно ще ти е интересно да узнаеш, че той е човекът, който те е посочил в процедурата за разпознаване.
— Дори не познавам този тип.
Тя извади от една от папките си няколко ксерокопирани страници и му ги подаде.
— Искаш ли да прочетеш показанията му пред полицията или да ти преразкажа най-главното? — Но това в действителност не беше въпрос и тя не изчака отговора.
— Той и жена му са чули изстрелите и веднага след това са те видели да излизаш…
— Видели са мен да излизам? Веднага след изстрелите?
Тя кимна.
— И двамата.
— Тогава значи лъжат. Няма начин да не лъжат.
Но тя вече бе успяла здравата да го уплаши и точно такава беше целта й. Време бе да атакува отново, да го накара да осъзнае колко отчаяно беше положението.
— Лъжат или не, факт е, че господин Саларко се е обадил на 911 от телефона в жилището на Муни — тя поглед на листовете пред себе си — точно шест минути и четирийсет секунди преди ти да позвъниш от същия телефон. И по-късно е казал на сержант Тейлър, че докато е говорил по телефона, е видял на масичката за кафе пистолет, който е липсвал, когато е дошла полицията.
Тя се наведе напред, пронизвайки го с очи.
— Събери две и две, Андрю. Само един човек би могъл да вземе и да скрие пистолета и това си ти. Отнесъл си го в колата, за да се отървеш от него по-късно и затова се е наложило да излъжеш. Това не е малка лъжа. Това е огромна, опашата лъжа.
Рей Нелсън ескортира Андрю обратно в килията му, а Котрел придружи Ву по коридора в обратната посока. Държа й вратата, докато излизаше.
— Благодаря — каза тя.
— Оправиха ли се нещата?
Тя спря, леко изненадана.
— В началото искахте да си тръгнете — напомни й той.
— Понякога това е лош признак.
— Просто трябваше да уточним някои основни правила — каза тя. — После всичко мина добре.
Той я съпроводи по късата пътека, която водеше надолу към телената ограда.
— Не иска да си признае, нали?
Стигнаха портала и тя се обърна да го погледне. Пътеката не бе особено широка, така че виждаше лицето му отблизо.
— Не мога да обсъждам това с вас. Съжалявам.
— Естествено. Разбирам. — Той отключи портала и я пропусна да мине. — Това е най-трудната част, да осъзнаеш, че си вътре. Не можеш да излезеш и да си отидеш вкъщи с мама и татко.
— Да, но…
Той й подаде ръка, може би като извинение, че я е накарал да се почувства неудобно.
— Просто се опитвах да завържа разговор — каза той.
— Приятен ден, госпожо…
Тя осъзна, че не е нужно да се държи като задник. Протегна му ръка и се усмихна.
— Извинете, малко се разсеях. Ейми Ву.
— Радвам се да се запознаем.
— Аз също. Е, сигурна съм, че ще се виждаме често.
— Ще пазя момчето ви.
Тя срещна погледа му за миг.
— Оценявам го. Навярно ще има нужда. Благодаря ви.
6
— Преча ли? — попита Ву.
Харди вдигна поглед от справката с приходите и разходите, един от многото документи, които Норма му поднасяше всяка седмица за оценка и коментар — цифрите бяха добри, но все пак цифри. Той се възползва от възможността да се откъсне от тях, затвори папката и махна с ръка.
— Надявах се, че ще се отбиеш, след като се върнеш.
— Всъщност съм тук от известно време, но висях в кабинета си. — Ву посочи зад себе си. — Чаках Атила да напусне поста си.
— Постъпила си правилно. — Той бутна стола си назад, стана и се протегна, приближи се към бара. — Искаш ли кафе, бира, вода или чаша хубаво отлежало бордо?
— Не, благодаря.
— Толкова по-добре — каза Харди. — Нямам хубаво отлежало бордо. Дейвид имаше. По това време на деня често се отбивах при него и той вече беше преполовил бутилка с някакво рядко питие.
— Липсва ви много, нали?
Харди отвори хладилника, обърна се и кимна.
— Да, много. — После някак сковано вдигна рамене, пресегна се и извади бутилка вода. — Как върви?