— Не много добре, страхувам се. Съдия Джонсън го задържа под стража.
— Не се учудвам. Става дума за убийство, все пак. В такива случаи обикновено налагат точно такава мярка.
— Знам, но се надявах, че може би предвид възрастта му и факта, че няма криминално минало, плюс парите на Хал Норт, ако бяха поискали да наеме частна охрана за Андрю… Както и да е, няма значение. Дори нямах шанс да изложа аргументите си. — Тя млъкна. — Джейсън Бранд, прокурорът, разигра страхотен театър. Мисля, че това оказа влияние.
— Как го приеха клиентите ти? Уволниха ли те?
Тя се подсмихна.
— Не още. Но всеки път, когато телефонът иззвъняваше, откакто се върнах, си мислех, че ще изхвърча.
— Благодаря, че го сподели — ухили се той. — И какво е положението сега?
— Ами — започна тя, — ако си послужим с поговорката всяко зло за добро, Андрю поне получи предупредителен сигнал. Задържането му в ареста го разтърси. Мислеше си, че Норт ще се погрижи за него, както винаги досега. Като разбра обаче какво става, ми даде възможност да му изложа някои неприятни истини.
— Като например?
— Като например доказателствата. — Ву изведнъж се оживи и се наведе напред на канапето. — Може би за първи път осъзна истински защо са го арестували. Започнах с факта, че на полицията й е известно, че е имало оръжие на местопрестъплението.
— Той не го ли знаеше вече?
Тя поклати глава.
— Мислеше, че се е отървал от пистолета, без да спомене за него пред никого. Както е и станало в действителност. Но за негово нещастие преди това го е видял един свидетел. Изненадах го с хипотезата какво трябва да е направил и той почти си призна. Да не говорим за още пет-шест извъртания и очебийни лъжи или пък за идентификацията.
— Той не знаеше ли, че са го идентифицирали?
— Не и подробностите. Но ми се струва, че когато го оставих, вече бе започнал да схваща картинката.
Харди се облегна на стола си.
— Това ли наричаш всяко зло за добро?
— Наистина е така — отвърна тя.
— Не искам да ти противореча, но за клиента обикновено не е добра новина, когато областният прокурор го заковава.
— Този път е.
— Защо смяташ така?
— Защото Андрю най-после разбра, че могат да го тикнат в затвора до живот.
— И това ли е добрата новина? Може би е въпрос на семантика — каза Харди. — Какво разбираш под „добре“.
— Но наистина е добре. Означава, че Андрю е на път да си признае.
— Надявам се от все сърце, още повече, че вече сключи такова споразумение с Боскачи. На мен пък не ми се вярваше, нали? Не допусках, че Боскачи ще го обяви за непълнолетен. — Харди подъвка вътрешната страна на бузата си и добави замислено: — Макар все още да не мога да си обясня защо се съгласи.
Ву подви крак под себе си на канапето.
— Защото всичко се свежда до сметки. Обществеността обича произнасянето на присъди. Джакман се стреми да бъде преизбран. Ако Андрю признае, Джакман ще се сдобие не с една, а с две присъди за убийство, при това без да се налага да води продължителен и объркан процес срещу предизвикващ съчувствие непълнолетен обвиняем с втори баща, тъпкан с пари и с дебели връзки с медиите. Вие бихте постъпили по същия начин.
— Може би, но това се отнася до мен. А аз съм пословично мекосърдечен.
— Точно така. Все пак припомних на Алън колко е трудно да се извоюва присъда, какви са нашите съдебни заседатели тук, в Сан Франциско, и тем подобни. Казах му, че дори е възможно някой ден в бъдеще Норт да му изрази благодарността си във финикийски знаци, задето е спестил на сина му петдесет години в дранголника — изобщо, преувеличих малко.
— Надявам се наистина да е малко — рече Харди.
Ву разтърси рамене.
— Така или иначе не смятам, че Алън ми повярва изцяло. Но прие факта, че този младеж е извършил престъпление от страст. Когато навърши двайсет и пет, Андрю ще е съвсем различен човек, рехабилитиран от системата за непълнолетни, вместо закоравял от лежането сред възрастни престъпници. И така нататък.
— С други думи, разказала си му играта.
— Може би леко преиграх. Но случаят е толкова класически, че се нуждае от малко морално украсяване.
— Никога не е излишно — Харди отпи от минералната си вода. Остави бутилката на бюрото, вдиша дълбоко и издиша. Настъпи продължително мълчание. Капаците на прозорците не бяха спуснати и изведнъж сноп лъчи на вечерното слънце озари ярко стаята в контраст с приглушеното й осветление. Най-после Харди проговори:
— Бас ловя, че се досещаш какво се върти в ума ми.
Лицето на Ву се изопна от напрежение, но отвърна достатъчно уверено:
— Утре сутринта първата ми работа ще е да се видя с Андрю и да затегна възела. Вярвайте ми, още днес беше узрял. Той разбира.