— И ще признае?
— Сигурна съм.
— Значи си сигурна. Но Алън Боскачи смята, че вече е признал. Прав ли съм?
— Не. Не че вече е признал, а че ще го направи.
— Боскачи обаче е изпълнил своята част от сделката. И очаква ти да изпълниш твоята.
— И ще го сторя. Андрю ще го стори. Ще се увери, че няма друг избор. Той вече го е разбрал, убедена съм.
— Ти си убедена. — Харди вдигна очи към тавана, свали ги и прокара ръка по бузата си. Погледна младата си съдружничка. Знаеше, че още страда от загубата на баща си и има на главата си куп други неприятности. Последното, което Харди искаше, бе да убива ентусиазма й, но за миг се изкуши да се обади на Боскачи точно в този момент, от офиса си. Най-малкото, за да изглади евентуалните недоразумения с кабинета на областния прокурор. Да предупреди заместника, че сделката може би не е толкова сигурна, колкото са му внушили. По-късно, в частен разговор, можеше дори да извини Ву пред Боскачи с трудния период, който изживява, и така да смекчи последствията, ако нещата се объркаха. А по закона на Мърфи те трябваше да се объркат, щом можеха.
От друга страна, той не искаше да проявява открито недоверие в една от най-младите си звезди. Самият той си бе издълбал собствена ниша в правния свят на Сан Франциско с това, че беше свободен електрон и поемаше рискове, които нито един отговорен началник не би одобрил. Той вярваше силно в съвета на адмирал Нелсън: „Винаги се стреми право към целта“. По-късно искай разрешение. Така постъпваха славните морски капитани — и победителите изобщо.
Не беше ли вярно?
Харди хвърли на съдружничката си последен поглед, който издаваше вътрешното му раздвоение, излъчвайки едновременно безпокойство и надежда. Тя отвърна с отривисто кимване.
— Не се тревожете, сър. Всичко ще стане, както съм го предвидила.
— Ще ти кажа едно нещо, Ву — рече той. — Дяволски се надявам да си права.
Харди паркира на Брайънт Стрийт срещу Съдебната палата. Движението не беше натоварено и навсякъде имаше свободни места за паркиране, толкова скъпоценни през работно време. Зад него слънцето залязваше с пищни краски. Обичайният ветрец, който съпровождаше залеза, се разпространяваше откъм залива и духаше край прозорците на колата му, като гонеше парчета вестници, обвивки от бонбони, камъчета и други отпадъци през дългите сенки пред него.
Той си погледна часовника. Глицки закъсняваше с десет минути.
Харди му беше пуснал техния сигнал по пейджъра, преди да напусне офиса си. Не беше очарован, че се налагаше да чака. Така му оставаше прекалено много време да мисли за онова, което беше направила Ву. Той натисна копчето на уредбата си и пусна най-новия албум на „Флийтуд Мак“, които някак бяха преодолели увлечението си по хип-хопа и отново бяха в играта.
— Съжалявам, че закъснях — Глицки отвори вратата и се вмъкна на седалката до него.
Погълнат от музиката, Харди не го беше видял да излиза от палатата, нито да приближава към колата. Леко се изненада от вида на приятеля си в пълна униформа. През почти дванайсетте години, през които Глицки беше лейтенант в отдел „Убийства“, той не бе обличал често полицейската си униформа, предпочитайки широки удобни панталони цвят каки, съчетани с риза и вратовръзка, и почти неизменното си пилотско яке с яка от изкуствена кожа.
Сега Глицки беше самото олицетворение на полицейския протокол. Носеше униформа със съответните нашивки и кожен кобур с пистолет. В момента фуражката бе в скута му, а самият той заедно с останалите си принадлежности изглежда заемаше повече място, отколкото когато ходеше цивилен. На Харди му се стори интересно, че дори лицето му има по-непринуден и, сякаш по ирония, по-малко заплашителен израз над униформата. Предполагаше се, че служителите на закона трябва да притежават строга и авторитетна външност, но Глицки приличаше повече на действащ полицай с острия си нос, късо подстриганата си прошарена коса и плътния белег, който пресичаше двете му устни.
Ето че сега действащият полицай затегна колана си, хвърли кос поглед на Харди и попита:
— Какво?
Харди запали мотора и подкара колата.
— Просто се възхищавах на елегантния вид, който добиваш с тази униформа. Все не мога да свикна. Хвана ли крадеца на фъстъци?
— Не беше крадец. Просто беше разменил чекмеджетата.
— Някой ти е скроил номер.
— Може би — отвърна Глицки — като знае какъв любител на номерата съм.
— Така ли? И аз да не съм разбрал досега, че предпочиташ номерата пред смъртното наказание.
— Предпочитам ги — Глицки се размърда неудобно на седалката. — Тези седалки са прекалено малки за нормални хора, знаеш ли?