Глицки натисна звънеца. Звукът проехтя в къщата и едно куче се разлая.
Куче? В никой от рапортите не се споменаваше за никакво куче. Дали това означаваше нещо? За миг го налегна мрачно предчувствие — може би изобщо не трябваше да идва, след като не е подготвен за този разговор? Ролята му в престрелката миналата година го бе лишила от правото да бъде тук, изобщо да бъде ченге.
Точно така се чувстваше всеки божи ден, докато изпълняваше рутинната си работа като заместник-началник на полицията. Не заслужаваше този пост.
Но ето че през стъклото на вратата му се мярна фигура. Глицки потисна притесненията си, изпъчи се и се опита да придаде на лицето си съчувствен израз. Ако мъжът, когото се готвеше да разпита, не беше хладнокръвен убиец, значи бе жертва, човек, загубил спътницата в живота си в резултат на брутално насилие.
Вратата се отвори.
— Да?
Кеъри отговаряше на описанието от полицейските рапорти — изглеждаше поне шейсетгодишен, с петнайсетина килограма наднормено тегло и няколко редки кичура на лъскавата като кубе глава. Носеше бифокални очила без рамки, бяла риза и официална тъмна вратовръзка, разхлабена на врата. Глицки знаеше, че мъжът бе работил последните седемнайсет години като главен счетоводител в една средно голяма фирма на Ембракадеро. От облеклото му личеше, че още не е свикнал с пенсионерския живот.
— Господин Кеъри? Аз съм заместник-началник Глицки. Бихте ли ми отделили няколко минути?
— Разбира се — каза той с глас, в който звучеше досада и примирение. После добави без видима причина. — Извинете. — Пресегна се, натисна един ключ и изведнъж целият хол се обля в светлина. — Заповядайте.
Глицки пристъпи прага и последва Кеъри до едно канапе, на което двамата се настаниха. Кучето беше смесена порода, но напомняше повече на лабрадор. Тъмнокафяво на цвят и средно голямо. Подуши критично обувките на Глицки.
— Ако не обичате кучета, мога да затворя Рейнджър.
— Нямам нищо против тях — каза Глицки и се наведе да почеше животното зад ушите. Задоволен, Рейнджър седна в краката на стопанина си, който започна да го гали разсеяно. Внезапно Глицки долови миризмата на пица и в същия миг Кеъри каза:
— Тъкмо се канехме да вечеряме, но аз и без това не съм много гладен. Искате ли да видите и децата? Те са отзад в кухнята.
— Може би по-късно. Зависи. — Глицки прочисти гърлото си. — Първо, искам да ви поднеса искрените си съболезнования.
Кеъри кимна една забележимо.
— Второ, знам, че полицията не е постигнала особен напредък досега, но ви уверявам, че не възнамеряваме да прекратим разследването. Убиецът е още на свобода и горещо се надяваме, че ще го заловим.
— Мислите, че е мъж, така ли?
— Не. Не исках да създавам такова впечатление. Имате ли някакви основания да допускате, че може да е жена?
Кеъри вдигна глава и я поклати.
— Не. Просто реагирах на това, което казахте. Нямам ни най-малка представа кой може да го е извършил. Ако познавахте Елизабет… Тя нямаше врагове. Наистина. Искам да кажа, никой не е съвършен, но тя беше толкова мила, лъчезарна… — Той спря и примигна два пъти, преди да довърши мисълта си. — Толкова мила и лъчезарна жена.
— Така пише във всички рапорти, сър. А инспектор Белу ми каза, че двамата сте се разбирали чудесно. Никакви конфликти. — Не го произнесе като въпрос.
Кеъри вдигна рамене и въздъхна. В държанието му нямаше и следа от нервност.
— Бяхме отбор — каза той. — Така се изразявахме винаги един за друг. Не знам какво друго да кажа. Може и да сме имали дрязги в миналото, но вече дори не помня за какво. Бяхме отбор — повтори той. — Водехме нормален живот.
Първоначалното намерение на Глицки беше да пече съпруга на бавен огън, да го разпитва за вечерта на убийството дотогава, докато не открие някаква пролука в алибито му, убягнала на инспекторите Белу и Ръсел. Но сега, виждайки неподправената му, всепоглъщаща мъка, някак не можеше да си го представи в ролята на убиец.
— Знам, че инспекторите вече са ви разпитали, сър, но се питах дали последните дни не ви е хрумнало нещо ново — например някакви разногласия, които съпругата ви може да е имала с някой съсед, роднина или човек от училището на децата. Може би дори някаква отдавнашна вражда, за която в първите дни на шок и отчаяние не сте се сетили, или за която сте смятали, че няма връзка със случилото се.
Кеъри сведе поглед към кучето, престана да го гали и се облегна назад. Свали очилата си, избърса ги в крачола на панталона си и ги сложи обратно на носа си.