— Не — каза той, като поклати глава.
— Моля?
— Нищо, сигурен съм. — Но продължи. — Това е невъзможно, наистина, не го вярвам, обаче Елизабет има… Тоест имаше… Искам да кажа, той е още жив.
— Кои?
— Един от братята й. Тя имаше трима братя, но единият от тях, Тед, е луд. Живее на юг край езерото Елсинор. Не дойде на погребението.
— В психиатрия ли е?
— Не. Не е луд в клиничния смисъл, струва ми се. Само не е съвсем наред с ума, ако разбирате какво имам предвид.
— Обяснете ми. — Глицки извади малък бележник. — Тед. Фамилия?
— Рийд. Р-И-Й-Д.
— Добре. И в какъв смисъл е луд?
— Луд навярно не е точната дума. Ние го наричахме така помежду си. Роден е преждевременно и имаше проблеми с учението. Коефициентът му на интелигентност е някъде към осемдесет и пет. Това истински го угнетява. Не съм го виждал, мисля, от пет години или повече. Но Елизабет се опитваше да поддържа връзка с него и винаги му се обаждаше за рождения ден, за Коледа, изобщо по празниците. Тя си беше такава, не можеше да изостави брат си. — Той въздъхна. — Както и да е, знам, че говори с него на Коледа, защото извика децата да поздравят чичо си Тед.
— Той ни се разкрещя.
Глицки изненадано вдигна поглед. Рейнджър изтича към едно високо, тромаво, около четиринайсетгодишно момче с ръце в джобовете, което бе изникнало на вратата. Кеъри се изправи.
— Скот… Инспекторе, това е най-големият ми син Скот. Сигурен съм, че съжалява, задето подслушваше. Скот, инспектор… Извинете?
— Глицки. — Той стана и раздруса ръката на момчето.
Хубаво, здраво ръкостискане. Момчето го гледаше прямо в очите.
— Приятно ми е да се запознаем, сър.
Кеъри повиши тон.
— И другите ли сте тук?
След секунда двете по-малки сестри се озоваха в стаята. Личеше, че са плакали. Кеъри ги представи, Патриша и Карлийн, после отново се извини на Глицки.
Той махна с ръка и се взря в сина.
— Значи казваш, Скот, че чичо Тед ти се е разкрещял по телефона?
— Да, сър. Накрая се принудих да му затворя.
— За какво ти крещеше?
Скот хвърли поглед на баща си, който му кимна, и продължи:
— Заради подаръците, които бях получил.
— Какво за тях?
— Ами, той ме попита какво са ми подарили за Коледа и аз започнах да му изброявам нещата. Изведнъж той се развика: „Значи майка ти има толкова много пари?“ Така се нахвърли върху мен, все едно че мама беше длъжна да изпрати парите на него, вместо да ни глези…
— Той се обърна към баща си. — Мислиш ли, че може да е бил той, татко?
— Не. Не знам. Не мога да си представя… Той просто си е такъв — обясни Кеъри на Глицки. — Мисли, че само защото имаме малко пари, трябва… Просто не разбира. Но наистина е безобиден, струва ми се. Само малко луд.
— Той е откачен — каза синът. — Тотално превъртял.
За първи път на лицето на Кеъри се появи нещо като усмивка.
— Не мога да споря. Дори Елизабет мислеше, че е таралеж в гащите. А тя обичаше всички.
— И не е присъствал на погребението, така ли? — попита Глицки.
— Слава богу — каза Скот.
— Не — отвърна Кеъри. — Не можахме да го открием.
— Значи може и да не е на езерото Елсинор?
— Не знам. Не знам дали и другите братя са успели да се свържат с него.
— Той е бил, кучият син.
— Скот! Стига толкова, чу ли? — Тонът, с който бе отправен упрекът, не беше груб, но твърд и ефективен.
Момчето още беше ядосано, ала замълча. Кеъри се обърна към Глицки.
— Имам му адреса и телефонния номер и мога да ви ги дам, но ще се учудя, ако го намерите.
Глицки сви рамене.
— Човек никога не знае. Струва си да опитаме.
— Ще отида да ги донеса.
Когато Кеъри излезе, Глицки погледна децата.
— Някой от вас, приятели, има ли представа кой може да е искал да нарани майка ви?
Момичетата отново заплакаха тихичко. Рейнджър заскимтя край тях, а Скот се зае да ги утешава, като повтаряше, че се обзалага, че е бил чичо Тед.
Изведнъж собствените чувства на Глицки се надигнаха, заплашвайки да го задушат. Той се извърна за миг, изключително развълнуван.
Кеъри се върна с номера и адреса на Тед, записани върху жълта пощенска картичка. Подаде я с отсъстващ вид на Глицки и прегърна децата си, като им каза да се върнат в кухнята и да довършат вечерята си, после да измият съдовете и да се заловят с домашните си. Щял да отиде при тях след минута и да им помогне.
Когато излязоха, Глицки каза:
— Оправяте се добре с тях. Прекрасни деца.
— Приличат на Елизабет — рече той. — Аз съм само част от декора. — Той въздъхна за пореден път. — Забелязах, че момичетата пак плачат. Случи ли се нещо?
— Попитах ги дали имат представа кой може да е искал да нарани майка им.