— Можеш ли да му предадеш нещо? Кажи му, че става въпрос за Майло.
— Кой е Майло? — попита тя.
— Кучето му.
— Пак ли? Не мислиш ли, че прекаляваш с кучешката работа?
— Стига, Рита. Кажи му, че трябва да говоря с него за Майло. И че е въпрос на живот и смърт.
— Наистина ли?
— Не.
Тя се замисли за момент и накрая се предаде.
— Добре. Ще му предам.
— Благодаря.
Нямах какво друго да правя и тръгнах обратно към офиса. Не че беше нужно да ходя там; просто имах чувството, че ако прекарвам следобедите вкъщи, съм на една крачка от сапунените опери и нагъването на бонбони. Ставаше въпрос за достойнство все пак.
Една я нямаше, което не се води новина, така че използвах времето да се замисля за Кевин. Заминаването му означаваше, че губим петдесет процента от адвокатите на кантората, а останалите петдесет — моя милост — не обичат да вършат каквато и да било работа.
Това щеше да представлява известен проблем, ако имахме клиенти. Липсата им донякъде компенсираше нещата, но положението щеше да се промени в близко бъдеще. Въпреки всичките ми усилия клиентите и убийствата сякаш се стоварваха сами, без никой да ги е канил.
Кевин бе блестящ адвокат и ме допълваше идеално. Изпитваше огромно удоволствие и гордост от подробните си юридически справки и вниманието към най-малките детайли, които могат да изиграят такива големи роли на самия процес. Аз лично съм по общите картини и стратегиите, което означава, че съм мързелив и бързо ми писва.
Имаше голяма вероятност да се справя и сам с незначителния случай на Майло, но в бъдеще щеше да ми е необходим помощник, пък било и на непълен работен ден. Приятелят на Кевин, Еди Линч, бе една от възможностите, макар че, ако съдех по единствения си разговор с него, сигурно щеше да ме докара дотам да поискам да се хвърля от някой прозорец.
Без да съм стигнал до каквото и да било решение, влязох в интернет да потърся нещо за убийството, за което бе обвинен Били Цимерман. Името на жертвата все още не се съобщаваше, което бе крайно необичайно за подобна ситуация.
Убитият бе стоял пред сравнително скъп клуб и не беше описан като бездомник или скитник. Не изглеждаше вероятно да не може да бъде идентифициран, пък и от полицията не си правеха труда да твърдят подобно нещо. Просто още не бяха обявили името му.
Инцидентът не се разглеждаше от пресата като голяма новина, така че най-вероятно журналистите бяха натиснати от ченгетата да не бъдат прекалено гласовити. Засега това бе само странно, макар и далеч не толкова странно като въоръжената охрана около Майло.
Чувствах се изтощен от непрекъснатото мислене в продължение на цели четирийсет и пет минути и тъкмо се готвех да се оттегля, когато се обади Рита Гордън. Беше се свързала с Били Цимерман, който досега изобщо не се отзовавал на опити за контакти с представителите на съдебната система.
— Оказва се, че Майло е вълшебна думичка — съобщи ми тя. — Каза, че е готов да се срещне с теб утре в десет сутринта.
Малко се подразних, че един задържан — при това такъв, на когото правя услуга — определя кога да се срещнем.
— По дяволите, едва ще намеря време какво да облека — казах аз.
— Да уговоря ли срещата? — попита тя, като игнорира сарказма ми.
Идеше ми да й поръчам да му тегли една, но образът на Майло в онази клетка не излизаше от главата ми.
— Добре. Ще дойда.
Били Цимерман не бе обикновен задържан в окръжния затвор. Радваше се на специално внимание и бе настанен отделно от останалите, очакващи реда си на опашката за правосъдие. Това се дължеше на факта, че е бивше ченге, а такива хора не виреят особено добре в подобна среда. Например често ги наръгват.
Освен отделянето от другите задържани, отношението на охраната към бившите ченгета е както дойде. Някои чувстват затворника като близък поради предишната му работа. Други гледат на бившето ченге като на предател и ренегат, който е по-противен от средностатистическия престъпник.
Когато доведоха Били за първата ни среща в специално предвидената за целта стая, останах с впечатлението, че е един от щастливците. Изглеждаше спокоен, което бе изненадващо за човек, обвинен в убийство. Със сигурност знаеше колко трудно ще му бъде и несъмнено си даваше сметка, че има съвсем реална вероятност да не се види на свобода. Но дори и да бе обхванат от паника, успяваше да го скрие добре.
— Здрасти, Анди Карпентър, нали? — Протегна ръцете си — доста неловък жест, тъй като китките му бяха закопчани с белезници.