Обадих се в офиса на Бенсън, откъдето ми обясниха, че бил „на терен“ и не очаквали да се върне до сутринта. Нямах у себе си номера на мобилния му, но и без това не бях сигурен дали да му се обадя. Агентите сигурно не обичат да ги тормозят, докато са на терен. Помолих да му предадат да ми се обади и че имам информация, която може да се окаже важна.
След процес обикновено или съм в еуфория от победата, или съсипан от поражението, но сега беше нещо средно. Бях щастлив, че Били е свободен и справедливостта е възтържествувала, но в същото време бях много разочарован и разтревожен от начина, по който стана това.
Изглеждаше ми злокобно, че ФБР може да манипулира правосъдната система по такъв начин, при това с очевидна лекота. Не можех да си представя, че това им е дебют; със сигурност го бяха правили и преди. И щом можеха да го направят в полза на обвиняемия, какво им пречеше да помагат на обвинението? Изводите бяха смразяващи.
Единственият поне мъничко смекчаващ фактор бе, че знаеха, че Били е невинен, и чрез действията си са елиминирали вероятността да бъде осъден несправедливо. Не знаех дали мотивацията им е била точно такава; можех само да се надявам. Но въпреки всичко цялото положение не ми харесваше.
След всеки успешен процес имаме традиция да празнуваме в „При Чарли“. Този път не бях склонен да празнувам, макар че всяко освобождаване на клиент означава победа за мен. Не само че не ми беше до купон, но и заведението все още не бе отворило.
Освен това някакви приятели на Лори от Финдли бяха на ваканция в Ню Йорк и тя щеше да вечеря с тях. Парти без нея определено ми се вижда непълноценно. Пък и Маркъс вече не работеше за мен и не исках да оставям Майло и Тара сами. Нямах причина да смятам, че Майло все още е в опасност, но човек никога не може да е сигурен.
С две думи, не беше време за купон.
Изпекох си замразена пица, после хвърлях тенис топки на Майло и Тара. Заниманието не може да се нарече точно натоварващо интелекта и бе идеално за момента. Чувствах се добре, макар че щях да съм още по-добре, ако Лори беше тук.
Тя ме предупреди да не я очаквам преди десет, тъй като резервацията за вечеря била за шест и половина. Надявах се да харесва приятелите си, защото ако на мен ми се наложи да издържа три и половина часа вечеря с Винс и Пит в ресторант без телевизор, сигурно щях да ида в кухнята и да си напъхам главата в пещта.
Всъщност май трябваше да я питам дали приятелите й са жени. Ами ако беше отишла да се види с някоя стара любов? Представете си само — тя е излязла да се гощава с някакъв тип, а аз седя вкъщи и нагъвам замразена пица.
Качих се горе, легнах в леглото и включих мач на „Метс“. Течеше петият ининг, когато се обади Хайк.
— Включи телевизора — каза ми той.
— Гледам го.
— Превключи на „Си Ен Ен“.
Превключих и веднага разбрах какво иска да каже. Надписът в долната част на екрана гласеше: „Намерено тялото на финансист“. След това се смени с: „Алан Ландън е жертва на убиец“.
Пет минути по-късно знаех за случилото се толкова, колкото и медиите. Ландън бил открит от бегач в някакъв парк в Кънектикът с три куршума в гърдите. Предполага се, че е убит преди около двайсет и четири часа и че вероятно убийството е извършено другаде, след което трупът е бил изхвърлен.
Направо да не повярваш колко трупове се откриват от бегачи. Ако бях детектив, търсещ изчезнал човек, със сигурност бих наел маратонци.
Според репортажите бегачът се обадил на местната полиция, а те се обърнали към федералните власти.
Вече знаех какво прави Бенсън „на терен“.
Около девет и половина ми се стори, че чух Лори долу, но после осъзнах, че е просто телевизорът в кухнята, който съм забравил включен. Слязох да го изключа най-вече защото това ми даде извинение да мина отново покрай хладилника. Растящо момче съм и една замразена пица определено не ми е достатъчна.
Сипах в чинийка шоколадов сладолед. Беше без мазнини и захар, така че си сипах вероятно не повече от две хиляди калории. Излязох от кухнята и минах през кабинета, за да се кача обратно по стълбите.
Чух някакъв шум отляво и изведнъж вратата рязко се отвори. През нея се втурна едър мъж с пистолет. Той падна на пода от инерцията, а аз изпуснах сладоледа и се хвърлих обратно към кухнята.
Това бе единственото място, където можех да избягам, но то не подобряваше особено шансовете ми за оцеляване. Скрих се зад каменния плот в средата на помещението, но нямаше начин да се измъкна. Мъжът с пистолета просто трябваше да влезе след мен, да заобиколи и да ме застреля.