Реши проблема, като плати на портиера петдесет кинта, за да му позволи да паркира колата си в алеята, откъдето можеше да я подкара бързо. След това зачака в лобито до единствената група асансьори, които спираха на деветия етаж. Ако Гриър слезеше, Уили щеше да го види и да стигне навреме до колата си.
Някъде около осем часа се усети, че е оставил мобилния си телефон в стаята. Зачуди се дали да се качи да го вземе, но се отказа. Рискуваше да пропусне Гриър и да прекара остатъка от деня в чакане на човек, който вече го няма.
По обед беше отегчен и прегладнял, не задължително в този ред. Видя един сервитьор от румсървиса с количка и го попита дали може да получи храна в лобито. Сервитьорът по принцип нямаше нищо против и ентусиазмът му се повиши, когато Уили му бутна една петдесетачка като поощрение.
Поръча си всичко, за което се сети. Яде бързо, тъй като знаеше, че представлява шантава гледка в лобито. Когато приключи и даде знак да приберат съдовете, вече беше един следобед.
След час Гриър се появи от асансьора и излезе навън. Уили го последва и го видя да върви към паркинга на самообслужване. След това се качи в колата си и когато Гриър излезе с микробус от паркинга, го последва на прилично разстояние. За щастие микробусът беше голям и трудно можеше да се изгуби в трафика.
Гриър измина около два и половина километра на север, след което продължи на изток към океана. Караше бавно и внимателно, така че Уили нямаше проблем да го следва.
Не се безпокоеше, че ще го изгуби; опитваше се да отгатне накъде е тръгнал и защо отива там. В същото време нещо му напомняше, че е напълно възможно това да не е Гриър и да е грешал от самото начало. Но всички инстинкти му казваха, че е прав.
Гриър стигна един район над водата и отби по страничен път, който се спускаше покрай знак „ЗАДЪНЕНА УЛИЦА“. Уили реши да не го следва, тъй като на място като това в най-добрия случай щеше да бъде забелязан лесно, а в най-лошия щеше да е удобна мишена.
Вместо това отби и спря на място, откъдето можеше да наблюдава пътя долу. Видя как Гриър паркира микробуса почти директно под него. Намираха се над кей с изглед към океана. Отляво се простираше огромен промишлен комплекс с грамадни цистерни, но Уили не знаеше какво точно е предназначението им.
Всичко това му се струваше подозрително и потвърждаваше усещането му, че човекът в микробуса наистина е Гриър. Положението обаче не му подсказваше какво да прави, а най-лошото бе, че нямаше начин да се обади на някого за съвет или помощ.
Затова зачака, без да може да разчита дори на румсървис, за да се подкрепи.
Казах на помощника на Синди Сподек да прекъсне срещата й, тъй като е много важно да говоря с нея. Явно в протоколите на ФБР не е предвидено да се прекъсват важни срещи заради обаждането на адвокати и той отказа. Затова засилих натиска и описах положението като въпрос на живот и смърт, което го накара да отстъпи.
Петнайсет секунди по-късно Синди бе на телефона.
— Живот и смърт? — попита тя. Не звучеше особено разтревожена, знае, че съм готов да кажа каквото и да е, за да получа онова, което искам.
— Всъщност много живот и смърт на много хора — потвърдих аз и описах колкото се може по-бързо ситуацията, без да спестявам нищо важно.
— Говори ли с Бенсън? — попита тя.
— Не мога да се свържа с него.
— Какво искаш от мен?
— Да се погрижиш нищо да не се случи на онзи терминал, а може би и да откриеш Уили.
— Анди, не мога да започна антитерористична операция на ФБР само заради предчувствията ти. Не работим по този начин.
— Синди, всичко е съвсем реално. Усещам го. Ако не го спреш, ще последва катастрофа. Ако греша, ще се издъним. Ще поема колкото се може повече вина върху себе си. Но знам, че ако можех да говоря с Бенсън, той щеше да се задейства.
— Задръж малко — каза тя и чаках около три безкрайни минути, преди отново да се включи. Този път напрежението в гласа й се долавяше ясно. — Анди, заемам се. Трябва да тръгвам.
— Какво става?
— След двайсет минути в пристанището трябва да влезе танкер.
Затворих телефона, втренчих се в него и мислено го умолявах да зазвъни. Били и Лори правеха същото; знаехме, че вече не можем да направим нищо и ни остава само да чакаме.