Проявих нещо като солидарност и отвърнах със същото, така че се ръкувахме с четири ръце.
— Точно така.
— Благодаря, че дойдохте. Пит каза, че мога да разчитам на вас.
— Пит е добър приятел.
Той кимна енергично.
— Момче на място.
Тъй като бях бесен, че Пит ме е въвлякъл във всичко това, предпочитах да прескоча хвалебствената част от разговора.
— Каза, че искате да помогна на кучето ви. Опитвам се да го направя.
— Добре — кимна той. — Страхотно.
— Опитах да се свържа с адвоката ви по въпроса, но като че ли нямате такъв.
Отново кимане.
— Точно така. Няма проблем. Можете да говорите с мен.
Тук ставаше нещо шантаво; този тип се държеше така, сякаш командваше ситуацията, а това никак не отговаряше на фактите в онзи им вид, в който ми бяха познати.
— Добре — казах аз. — Отидох да видя Майло, който в момента е в окръжния приют.
— Добре ли е? — попита Били и за първи път го видях загрижен.
— Много е добре. В общи линии се отнасят с него по начина, по който се отнасят с вас. Държат го отделно от останалите.
— Добре. Много добре.
— Необичайното е, че пред клетката му има въоръжена охрана.
Пак кимане.
— Добре.
Явно му доставях удоволствие, макар че нямах идея по какъв начин.
— Имате ли представа защо е тази охрана?
— За да не може никой да го открадне.
— Защо някой ще прави подобно нещо? — попитах аз.
— Засега не мога да говоря по този въпрос. Но съм сигурен, че има хора, които си мислят, че той може да им помогне.
— Мислят, че Майло може да им помогне? Как? И защо?
Той протегна ръце с дланите нагоре и сви рамене.
— Съжалявам, но наистина не мога да говоря по този въпрос.
Дойде ми до гуша и станах от мястото си.
— Честно да ви кажа, Пит е добър приятел, но никой не е чак толкова добър приятел. Обичам да помагам на кучета и бих помогнал на вашето. В онзи приют обаче има предостатъчно други, които не могат да се похвалят с въоръжена охрана, така че предпочитам да насоча усилията си към тях.
За първи път на лицето му се изписа тревога.
— Недейте така, не се опитвам да ви преча. Просто нещата, за които питате… Наистина не мога да отида натам.
— Разбирам — отвърнах аз. — Затова аз отивам натам. — Посочих вратата за по-голяма яснота и тръгнах към нея. Искрено се надявах той да не каже нищо, докато не се озова от другата й страна.
— Чакайте. Моля ви. — В тона му вече нямаше арогантност или увереност. Звучеше точно толкова уязвимо, че да накара смотаняк като мен да спре. Взрях се в него, но не казах нищо.
— Искам да ми бъдете адвокат — каза той.
Това бе нещо, към което определено не проявявах интерес.
— Говорим за Майло — изтъкнах аз. — Освен това останах с впечатление, че не ви е нужен адвокат.
— Така е, но ако ще ви казвам нещо, трябва да съм сигурен, че ще го пазите в тайна. А единственият начин да го постигна, е да ви наема за адвокат.
Разбира се, в случая бе напълно прав. Казах му, че ще му представя писмен договор, според който ще може да ме наеме за определено време срещу един долар. Засега уговорката можеше да бъде устна и бях готов да я изпълня.
Той се замисли над думите ми и като че ли реши, че предложението е приемливо.
След като се разбрахме, той взе думата.
— Добре, ето какво мога да ви кажа. Когато се прибрах от Ирак, опитах да се върна на старата си работа в полицията. Нямаше начин.
— Защо?
— Казаха ми, че покрай кризата и тъй нататък приемането на нови полицаи е замразено, но могат да ми намерят канцеларска работа на непълен работен ден. Пълни глупости, разбира се. Просто не им трябва еднокрако ченге. Пък и винаги са гледали на мен като на трън в задника.
— А бяхте ли такъв?
— Трън в задника ли? — Той се разсмя. — Разбира се. И то какъв. Както и да е, Майло беше мой партньор навремето, патрулирахме заедно. И открих, че се канят да изхвърлят и него.
— Защото е трън в задника ли? — поинтересувах се аз.
— Не, защото е остарял. Тъкмо щеше да навърши седем. Това е пределната възраст за кучетата в управлението. Така че пуснах молбата и те с радост ми го дадоха.
— Защо го поискахте?
Въпросът ми го изненада.