— Еди? — казах аз, когато той вдигна телефона. — Обажда се Анди Карпентър. Запознахме се на сватбата на Кевин.
— Помня — отвърна той. — Дано не си ял от кейка с раци. Два дни тичах към тоалетната на всеки двайсет минути.
— Ами, аз…
— И си докарах хемороиди колкото баскетболни топки. Не мога да седна.
— Благодаря, че сподели — казах аз. — Обаждам се да попитам дали не проявяваш интерес да поработим заедно върху един случай. Кевин те препоръча.
Почти го видях как свива рамене.
— Не пречи.
— Страхотно, Еди. Точно от такъв ентусиазъм ще имаме нужда.
— Наричай ме Хайк — напомни ми той. — Какъв е случаят?
Разказах му всичко за Майло и плана ми да го освободя.
— Не е зле — неохотно призна той. — Харесва ми. Сигурно ще ни се разгони фамилията от работа, но ми харесва.
Обсъдихме юридическата справка, която щеше да напише в подкрепа на позицията ни, и бях впечатлен колко бързо схваща нещата. Не трябваше да се изненадвам — Кевин ми беше казал, че Хайк е великолепен адвокат, а аз вярвам на Кевин повече, отколкото на всеки друг.
Договорихме се за почасовия хонорар, който щях да му плащам; фактът, че се съгласи веднага, означаваше, че можех да го наема и за по-малко. Разбрахме се да се срещнем в кантората ми на сутринта. Попитах го дали има нещо против да намине през затвора, за да вземе писмото от Били, и той нямаше нищо против. Освен това щеше да мине през кабинета на Илай за обещания документ за Майло.
Имах чувството, че стига да му се плаща на час, Хайк е готов да рине и лайна. Това напълно ме устройваше; отново се бях сдобил с работно добиче.
— Човече, обожавам да правиш такива неща — каза Уили Милър, моят партньор във фондация „Тара“ за спасяване на кучета. Наминах до централата да обсъдим положението с Майло и какво да правим с него, ако успеем да го измъкнем.
— Какви неща? — попитах аз.
— Адвокатски. Като това с Милър. Нали се сещаш, със съдиите, свидетелите и цялата онази паплач. По дяволите, трябваше да стана адвокат.
— Мислил ли си за подобно нещо?
— Ти пък — поклати глава той. — Това щеше да означава да завърша колеж, че и гимназия, осми клас, седми клас… — Млъкна, несъмнено изтощен от количеството образование.
— Да си адвокат не е само игра и забава — казах аз.
— Забавлява ли се на моя процес? — попита той. Уили беше седем години смъртник за убийство, което не беше извършил; успяхме да го измъкнем след преразглеждане на делото.
— На твоя процес си бях изкарал акъла от страх. До самото обявяване на присъдата си мислех, че ще изгубим.
— Не и аз — заяви той. — През цялото време знаех какъв ще е изходът. Просто съм си късметлия.
Не го попитах що за късметлия трябва да си, за да те тикнат за цели седем години зад решетките, при това погрешно.
— Искаш ли да си до мен на масата на защитата на това дело? Кевин го няма, така че можеш да ми бъдеш асистент.
— Сериозно? Човече, би било страхотно. — Последва кратък размисъл. — А какво прави асистентът?
— Носи ми кафе, безалкохолно или бонбони и час по час ми казва колко страхотно се справям.
— Лесна работа — каза той. — Мога да го направя.
— Ако спечелим, какво ще правим с Майло?
— Наистина ли мислиш, че някой се опитва да го убие? — попита той.
— Или да го убие, или да го открадне. Ченгетата явно са на мнение, че се нуждае от охрана.
Уили се замисли за няколко секунди.
— Е, не може да остане тук. Освен ако и ние не наемем охрана.
Продължихме да обсъждаме, но не стигнахме до окончателно решение. Щяхме да се тревожим за това по-късно, ако спечелим.
След като се сдобих с доверен асистент, се върнах в офиса. Еди Линч вече ме чакаше със справката, с която да излезем пред съда. Тя бе само шест страници, направо миниатюра по юридическите стандарти, но изключителна във всяко отношение.
— Това е направо велико, Хайк — казах аз.
— Да бе — сви рамене той.
— Сериозно говоря. Точно това исках.
— Ще ти е нужно много повече от това — отвърна той.
Окрилен от оптимизма му, потеглих към съда с намерението да изстрелям първия залп в юридическата война за Майло. Казах на Рита Гордън, че искам да ми бъде определена дата за разглеждане на искане за освобождаване под гаранция.