— Може и така да е — каза съдията. — Доколкото аз разбрах, събрали сме се тук да решим дали има основания да продължи задържането на кучето, известно като Майло. Както се посочва в справката на господин Карпентър, има много начини той да бъде освободен напълно законно. Гаранцията е просто един от тях.
Това бе малка победа за мен. Оставаше ми само да покажа, че Майло не бива да бъде държан в плен; не бе нужно да се впускам в толкова много юридически уловки, колкото очаквах.
Кимнах в знак на благодарност към съдия Катчингс и казах:
— Ваша Чест, защитата призовава Томас Базилио.
Томас Базилио е на четирийсет и една, шеф на службата за контрол над животните в окръг Пасаик. Службата му не е от най-примамливите; ловците на кучета по принцип не се радват на всеобща любов, а той е кралят на кучкарите. Поради големия брой нежелани кучета службата му е принудена да подлага на евтаназия много от тях. Определено не бих желал да бъда на негово място.
Познавам се с Базилио и мога да кажа, че е свестен тип с обезоръжаващо чувство за хумор. Днес обаче нямаше да има възможност да го използва.
— Господин Базилио, знаете ли, че при вас има немска овчарка на име Майло?
— Да.
— В приюта в Патерсън ли се намира?
— Да.
— Как се е озовал там?
— Полицията ни го предаде.
— Защо? Нещо лошо ли е направил?
— Не зная да е вършил нещо лошо. От полицията не споделиха.
— Знаете ли, че са поставили денонощна охрана пред клетката му?
— Да.
— Казаха ли ви защо?
— Не — поклати глава той. — Питах, но ми отговориха, че е свързано с някакъв случай и че е поверително.
— В какви случаи прибирате кучета в приютите? — попитах аз.
— Може да има различни причини. Някое куче може да се е изгубило и го държим, докато не се появи собственикът му. Ако това не стане, се надяваме, че ще бъде осиновено от друг. Възможно е също собственикът вече да не иска кучето си и да ни го предаде.
— Това ли е всичко?
— Не. Ако някое куче представлява опасност за хората, ако е нападнало или ухапало някого, тогава го прибираме. Често се налага да приспиваме такива кучета.
— Това означава да ги убивате, нали?
— Да.
— Коя от изброените причини е основание Майло да се намира в приюта?
Той се замисли за момент.
— Не съм сигурен. Доколкото разбирам, собственикът му не е в състояние да се грижи за него. Колкото до това дали е опасен, полицията би трябвало да е по-наясно от мен.
Представих като доказателство писмо от Били Цимерман, с което ме правеше собственик на Майло. Бях го уверил, че това е само временен, макар и необходим ход.
— Значи, ако съм собственик на Майло и искам да го прибера у дома и да се грижа за него, това премахва основанията да бъде държан в приюта.
Базилио сви рамене.
— Предполагам, че да.
Предадох свидетеля на Илай, но той нямаше въпроси. Подозирах, че няма да задава въпроси през цялото изслушване. Юристите не задават въпроси, чиито отговори не знаят, а тъй като не знаеше за охраната, Илай щеше да е още по-предпазлив.
Стартът си го биваше.
Детектив Карл Оукс изглеждаше така, сякаш предпочиташе да бъде навсякъде другаде, само не и на свидетелското място. Езикът на тялото и изражението на лицето му показваха, че е под достойнството му да му губят времето с такъв тривиален въпрос. Това ми даде предимство като негов противник, тъй като нищо не ми е под достойнството.
— Детектив Оукс, лично ли дадохте заповед Майло да бъде затворен в окръжния приют за животни в Пасаик?
— Не беше заповед, а молба.
— Ухапал ли е някого? — попитах аз.
— Не, доколкото ми е известно — отвърна той.
— Друг път отправяли ли сте подобни молби?
— Когато арестуваме собственик на животно, за което няма кой да се грижи, то се предава в приюта.
— Лично ли го правите? — попитах аз.
— Обикновено не.
— Никога ли?
— Не си спомням — отвърна той, явно раздразнен.
— А по този случай лично ли отправихте молбата?
— Вече ви казах. Нямаше кой да се грижи за кучето.
Това не бе точно отговор на въпроса ми, но премълчах.
— Ако ви кажа, че съм новият собственик на Майло и че ще се грижа за него, това ще успокои ли загрижеността ви и ще кажете ли на приюта, че вече не е нужно да го държат там?