Докато вървеше, Ландън натисна копчето за отговор, без да вади телефона от джоба си. Не искаше обаждането да бъде прехвърлено на гласова поща. Знаеше, че онзи, който го търси, ще е достатъчно съобразителен да изчака.
Всъщност нямаше съмнение, че Марвин Емерсън ще изчака. Ем се беше обаждал поне трийсет пъти през последната година и Ландън беше отговарял всеки път. Освен това винаги знаеше кой го търси, преди Ем да е казал и дума, макар че номерът беше скрит. Това можеше да означава само едно — Ем беше единственият, който звънеше на този конкретен телефон.
Когато стигна до коридора, където можеше да остане насаме, Ландън извади телефона от джоба си.
— Има ли новини?
— Има — каза Ем. — Адвокатът го измъкна. Кучето ще бъде освободено от приюта.
Ландън не успя да сдържи усмивката си.
— Справедливостта възтържествува. Кога ще стане освобождаването?
— Казаха ми, че утре.
— Къде ще бъде отведено? — попита Ландън.
— Все още не разполагам с тази информация. Но ще науча. Хората ни ще бъдат на място, готови да проследят онзи, който го прибере.
— Погрижете се да участвате лично в това, но засега не предприемайте нищо. Само следете къде се намира.
— Разбрано — каза Ем.
— Това ли е всичко?
— Не. Другата новина не е толкова добра.
Ландън мразеше подобни изказвания. Не искаше да му оценяват новините предварително; и сам можеше да реши дали са добри, или лоши. Това бяха думи на вятъра, или иначе казано — загуба на време.
— Слушам.
— Операцията в затвора е била неуспешна. Един от хората ни е убит.
— А другите двама?
— Не се безпокойте, не знаят откъде са дошли парите и поръчката.
— Да смятам ли, че ще предприемете други стъпки, за да поправите провала им? — попита Ландън, макар това да бе по-скоро твърдение, отколкото въпрос.
— Да, но сега ще бъде много по-трудно.
— Именно затова ви плащам куп пари — каза Ландън, прекъсна връзката и тръгна обратно към мястото си на подиума. Стигна точно навреме, за да хване последните пет минути от речта и да даде тон на аплодисментите.
Подобно на останалите в залата, аплодираше факта, че всичко свърши.
Нямах представа дали мнението на Били за покойния Джак Ърскин бе справедливо, или точно. Знаех обаче, че то може да се окаже изключително вредно по отношение на шансовете му да излезе от затвора.
Майор Ърскин бил разположен в Багдад и отговарял за сигурността в града. Това бил невероятно важен пост, особено когато войната бавно затихвала и основната работа започнала да се поема от полицията вместо от военните.
Много командири печелят и будят уважение с ранга и поста си. Това не означава, че са по-снизходителни по отношение на дисциплината или се правят на народни момчета, а че изпълняват дълга си и са строги, но честни.
Джак Ърскин не си заслужил подобно уважение, поне според Били. Макар че почти не поддържал връзки с друг, освен с преките си подчинени, той бил недолюбван от всички войници под негово командване. Познавали готовността му да жертва подчинените си и стремежа му да спечели благоволението на шефовете си и на Вашингтон.
Носели се също и слухове, че е корумпиран и заедно с малката си котерия използва положението си за лично обогатяване. Били нямаше доказателства за това, но след видяното в Ирак едва ли нещо можеше да го изненада.
Това не означаваше, че Ърскин по някакъв начин бе изиграл роля в живота на Били. Били заминал за Ирак, за да служи и защитава; именно затова станал ченге, а по-късно и войник. Баща му направил същото навремето, както и двамата му чичовци. На него обаче не му отнело много време да съжали за избора си и да реши, че ще си отслужи срока и ще се прибере у дома. Ърскин нямал абсолютно никаква роля в това решение.
После дошъл онзи летен ден и събитието, което било необичайно по куп причини. В желанието си да демонстрират така нареченото връщане на нормалния ред в страната, Съединените щати поканили някои от големите играчи в американския частен бизнес и финанси на среща с иракски лидери от управлението и опозицията.
Не било предвидено да се обсъжда нещо особено важно; подобни неща се решават в далеч по-тесни кръгове. Срещата била представление и се състояла извън сигурните граници на Зелената зона като символичен начин да се покаже на всички, че Ирак е готов да заеме мястото си в световната общност.